организацията. Как според теб заловиха Корнфелд и Вескоу? Трябва да има някаква връзка, сливане.
— Не те разбирам.
— Просто не си наясно с компютърния анализ — отвърна Ахмат. — Дори да има десет хиляди сметки за двайсет хиляди различни обекта, тези машини ще открият само за два часа връзката между, да речем, петстотин фирми — фиктивни или истински.
— Благодаря, че ме открехна — каза Кендрик. — Но забравяш нещо.
— Какво?
— Ще откриеш връзката между сметките само ако те съществуват. Дотогава мрежата вече е готова и лисицата е излапала доста кокошчици. Извинявай за сложните метафори, но при тези обстоятелства малцина имат интерес да поставят капани или да насъскат хрътките. Че кой го интересува? Влаковете се движат по разписание и никой не ги взривява. Разбира се, и членовете на правителството са с други възгледи, следват други правила и ако по една случайност ти и твоите съветници не ги одобрявате, мястото ви може да изстине. Но кой ли го интересува! Слънцето си изгрява всяка сутрин и хората си имат работа.
— Звучи почти привлекателно.
— А винаги е така в началото. Мусолини наистина направи така, че влаковете да се движат по разписание, а Третият райх съживи промишлеността.
— Разбирам накъде биеш, само дето е тъкмо обратното. Един промишлен монопол би могъл да запълни празнотата и да купи правителството единствено ако олицетворява растежа.
— Две точки за султана — съгласи се Евън. — Получава още един бисер в харема си.
— Кажи го на жена ми. Тя е презвитерианка от Ню Бедфорд, щата Масачузетс.
— Как не са ти откъснали главата?
— Баща ми почина, а тя има чудесно чувство за хумор.
— Пак нещо не разбирам.
— Ще ти обясня друг път. Да предположим, че си прав и че така те пробват почвата. Вашингтон държи да продължим преговорите с тях, докато вие довтасвате с готов план за проникване в Оман, който не изключва и военните действия. Защо да си кривим душата, САЩ и съюзниците им се надяват въпросът да се уреди по дипломатически път, защото всяка стратегия, основаваща се върху силата, може да бъде катастрофална. Готови са да разговарят с всеки чалнат ръководител в Близкия изток, още малко, и ще направят Ясер Арафат кмет на Ню Йорк, само и само да изгладят положението. Какво мислиш ти?
— Ще направя онова, което според теб са способни да сторят твоите компютри за година-две, когато ще е прекалено късно. Ще проследя откъде идват нещата, влизащи в посолството. Не храната и лекарствата, а боеприпасите и оръжието… както и кой дава нарежданията. С други думи, ще открия човека, който се представя като Махди и който дърпа конците, и ще го унищожа.
Султанът с тениската погледна Евън в мъждивата светлина.
— Знаеш, доста коментатори на Запад изказаха предположението, че може би зад всичко това стоя аз. Че не одобрявам западното влияние в страната. „В противен случай — казват те — щеше да предприеме нещо!“
— Да, знам, но както и Държавният департамент, смятам, че това са глупости. Никой разумен човек не би се хванал на подобни подмятания.
— Държавният департамент — рече Ахмат замислено с поглед, все така вперен в Кендрик. — Знаеш ли, през 1979 година, когато Техеран се взриви, при мен дойдоха двама. Още бях студент. Не знам какво очакваха да видят, но със сигурност не и човек като мен. Вероятно някой бедуин с дълга дреха, който седи по турски и пуши хашиш. Може би ако бях облечен като арабин, щяха да ме възприемат насериозно.
— Пак не те разбирам.
— О, извинявай. Проумяха, че нито баща ми, нито семейството ми са в състояние да помогнат, че нямаме никакви връзки с фундаменталистите, и направо се отчаяха. Единият дори седна да ме моли, разправяше, че му изглеждам разумен арабин — имаше предвид, че говоря приличен английски, почти с оксфордско произношение — и ме подпитваше какво ще предприема, ако аз дърпам конците във Вашингтон. Всъщност искаха да ги посъветвам какво да правят… По дяволите, бях прав!
— Какво им каза?
— Помня и досега. Казах му: „Каквото е трябвало да предприемете в самото начало. Сигурно вече е късно, но защо да не опитате!“ Посъветвах ги да съберат неколцина добре обучени бунтовници и да ги пратят не в Техеран, а в Кум — щаба на Хомейни в северните провинции. Да пратят първо бивши служители на иранската тайна полиция, тези лекета все щяха да намерят някакъв изход, стига да им дадеш оръжие и повечко пари. „Заловете Хомейни в Кум — препоръчах им, — както и неграмотните молли около него и ги покажете по всички телевизионни канали в света.“ Той щеше да бъде последната разменна монета, а рошавите фанатици от обкръжението му щяха да станат за посмешище. Можеше да се постигне споразумение.
Евън погледна изпитателно ядосания младеж.
— Може би са щели да успеят — промълви той, — но какво щеше да се случи, ако Хомейни беше решил да се прави на мъченик?
— Нямаше, повярвай ми. Щеше да приеме, щеше да направи компромис, предложен от другите, естествено, но условията щеше да диктува той. Хомейни не изгаря от нетърпение да се възкачи на небесата, които възхвалява, или пък да живее в мъченичество, на каквото обрича дванайсетгодишните хлапаци, които праща в минираните полета.
— Откъде си толкова сигурен? — усмихна се Кендрик.
— Запознах се с този малоумник в Париж. Не че оправдавам Пахлави, тайната му полиция или тези обирджии, неговите роднини. Но Хомейни е един изкуфял фанатик, на който му се иска да повярва в собственото си безсмъртие и който е готов на всичко, за да го постигне. Чувал съм го да казва на разни подлизурковци, че имал не двама или трима, а цели двайсет, трийсет, та дори и четирийсет синове. „Пръснал съм семето си и ще продължавам да го пръскам — твърди той. — Такава е волята на Аллах.“ Глупости! Той е лигав дърт мръсник, класически пример на старо коце. Можеш ли да си представиш? Наумил си е да насели този болен свят с аятолахчета! Казах им на твоите да го снимат с видеокамера — оня номер с огледалото, нали го знаеш, без той да знае, докато чете проповед на загубените си духовници. Целият свят ще има да се присмива на тоя мним светец.
— Май сравняваш Хомейни с Махди, когото ти описах.
— Не знам, може би, стига твоят Махди да съществува, в което се съмнявам. Но ако си прав и него го има, той е пълна противоположност — много практичен е и не вярва в нищо. И все пак, ако някой си е наумил да буди призрака на Махди в днешно време, криви са му сметките. Все още не съм сигурен, Евън, но си на път да ме убедиш; ще направя всичко, за да ти помогна, да помогна на всички нас. Ала ще го правя отстрани, за да не ме усетят. Ще ти дам един телефонен номер, на който да ми се обаждаш, той е засекретен, всъщност за него знаят само двама души. Ще можеш да ми звъниш, но само на мен. Разбираш ли, шейх Кендрик, нямам право да те познавам.
— Няма що, радвам се на голяма популярност. И Вашингтон не иска да ме знае.
— Естествено. Никой не иска кръвта на американските заложници да тежи на съвестта му.
— Ще имам нужда от документи, а също от възможността да се придвижвам по въздух и море, ако се наложи.
— Но да сме наясно, не бива да има нищо черно на бяло освен документите. Ще ти кажат едно име и адрес, там ще получиш документите.
— Благодаря. По една случайност Държавният департамент ме предупреди за същото — нищо черно на бяло.
— По същите причини.
— Не се притеснявай. Това отговаря на плановете ми. Разбираш ли, Ахмат, и аз също не искам да те познавам.
— Така ли?
— Такова е споразумението ми с Държавния департамент — за хората там аз не съществувам. Нека не съществувам и за теб.
Младият султан се замисли, смръщи вежди и се взря в очите на Евън.
