— Ще бъде както искаш, но нещо не разбирам. Може би не ти е мил животът, но ти си постигнал много. Защо го правиш тогава? Казаха ми, че сега си политик, конгресмен.
— Защото се отказвам от политиката, Ахмат, и се връщам тук. За да събера отломките и да работя това, за което ме бива. Не искам обаче свръхбагаж, който да ме превърне в мишена. Мен и хората около мен.
— Добре, благодарен съм ти. Баща ми твърдеше, че вие с твоите хора сте най-добрите професионалисти. Помня, веднъж ми заяви: „Тези туткави камили никога не надвишават проектната стойност.“ Каза го с добро, разбира се.
— И, разбира се, на нас ни възлагаха и следващия проект — значи не сме били чак толкова туткави. Не искахме да претупваме нещата и да надуваме цените. Ахмат, остават само четири дни и пак ще започнат убийствата. Трябваше да се уверя, че при нужда мога да се обърна към теб, и сега го знам. Приемам твоите условия, ти приемаш моите. А сега, ако обичаш… нямам нито минутка за губене. Какъв е номерът, на който да те търся?
— Не бива да го записваш.
— Ясно.
Султанът каза на Кендрик номера. Вместо с обичайния за Маскат код 745 той започваше с три петици, последвани от три нули и четвърта петица.
— Ще го запомниш ли?
— Не е труден — отвърна Кендрик. — А минава ли се през централата на двореца?
— Не. Това е пряк телефон, а двата апарата са заключени в метални каси — едната е в кабинета ми, другата в спалнята. Апаратите не звънят. Мига лампичка. В кабинета ми тя е вградена в десния заден крак на бюрото, а в спалнята е в нощното шкафче. И към двата апарата има телефонен секретар, който се включва след десетото позвъняване.
— След десетото ли?
— За да се отърва от хората наоколо и да говоря насаме. Когато напускам двореца, си нося писукащо устройство, което ме предупреждава, че някой ме е търсил на номера. В удобен момент чрез дистанционно управление изслушвам съобщението — то, естествено, е шифровано.
— Спомена, че само двама души знаят номера. Ще ми кажеш ли кои, или не ми е работа?
— Не е съществено — отговори Ахмат, без да сваля тъмните си очи от американеца. — Знаят го началникът на охраната и жена ми.
— Благодаря ти за доверието.
Все така вторачен в Кендрик, младият султан продължи:
— Тук, в тази част на света, ти се случи нещо ужасно, Евън. Загинаха толкова хора — твои приятели. Каква трагедия, обезсмислена още повече от алчността, която я е причинила. Нима сегашното безумие в Маскат е събудило у теб толкова болезнени спомени, че да се заблуждаваш, да градиш такива невероятни теории и да се бориш с призраци?
— Не са призраци, Ахмат. Надявам се да ти го докажа.
— Сигурно ще успееш, стига да оживееш.
— Ще повторя и на теб това, което казах в Държавния департамент. Нямам намерение да нападам сам посолството.
— Ако го направиш, може да те сметнат за луд и да ти пощадят живота. Лудите се разбират помежду си.
— Сега пък ти говориш небивалици.
— Безспорно — съгласи се султанът на Оман, без да откъсва очи от конгресмена от Колорадо. — Замислял ли си се какво ще стане, ако те открият и заловят не терористите — хванат ли те, няма да живееш толкова дълго, че да имаш бреме да размишляваш, а хората, с които искаш да се срещнеш? Ами ако те застанат пред теб и те попитат какво търсиш тук? Какво ще им кажеш?
— Истината, доколкото мога. Действам на своя глава, като обикновен гражданин, не съм свързан с правителството — това може да бъде доказано. Спечелил съм много пари тук и съм се върнал. Ако мога да помогна по някакъв начин, ще е в мой интерес.
— Значи в дъното е личният ти интерес? Смяташ пак да дойдеш и ако може да бъде сложен край на тези жестоки убийства, ще е много изгодно за теб. Ако те продължават, няма защо да се връщаш.
— Нещо такова.
— Внимавай, Евън! Малцина ще ти повярват, а ако приятелите ти наистина са толкова уплашени, можеш да бъдеш убит не от врага.
— Вече ме предупредиха — каза Кендрик.
— Кой?
— Един мъж в камионетката, сахбий, който ми помогна.
Кендрик лежеше с отворени очи и прехвърляше наум различните възможности, спомняше си някое почти забравено име, лице, друго лице, един кабинет, една улица… пристанището, кея. Все се връщаше към кея, към доковете — от Маскат на юг до Ел Кураят и Рас ел Хад. Защо? Тогава паметта му се избистри и разбра защо. Безброй пъти бяха уреждали с Мани Уайнграс оборудването да бъде прекарвано от Бахрейн и Емирствата на север в свободните трюмове на товарните кораби. Дългата около сто мили ивица на юг от Маскат и другото ключово пристанище — Матра, беше свободна зона, същото важеше и за ивицата отвъд Рас ел Хад. Но оттам, за да стигнеш до тесния проток при остров Масира, трябваше да минеш по изровени пътища, а пътешествениците, насочили се към вътрешността, рискуваха да бъдат нападнати от крадци на коне, тръгнали да обират най-често контрабандистите. И Все пак най-малко шест западни държави бяха насочили вниманието и усилията на разузнавателните си служби към Маскат и беше логично Кендрик да проучи по-отблизо южното крайбрежие на Оман. Не че американците, англичаните, французите, италианците, западногерманците и другите, които се бяха съюзили, за да проучат и разрешат кризата със заложниците в Маскат, бяха пренебрегнали този район от страната, но в Залива имаше твърде малко от бързите като светкавици американски патрулни катери. Другите, които се намираха там, не можеха да пренебрегнат задълженията си, Лък и не бяха заразени от гнева, обхващащ хората, които знаят, че са избивани техни сънародници. Западните държави вероятно не желаеха да наемат терористи от страх да не ги обвинят, че заради тях загиват още невинни хора. Южното крайбрежие на Оман не трябваше да бъде пренебрегвано. Телефонът иззвъня пронизително като сирена, която разцепи горещия сух въздух в хотелската стая. Кендрик вдигна слушалката.
— Ало!
— Изчезвай от хотела — каза някой тихо и напрегнато.
— Ахмат? — Евън свали крака на земята.
— Аз съм. Говорим през трансмутатор. Дори и да те подслушват, докато приказвам аз, ще се чуват само шумове.
— Споменах името ти.
— Хиляди хора се казват така.
— Какво има?
— Мустафа. Заради децата, които спомена му се обадих и го извиках незабавно в двореца. За съжаление в яда си му намекнах за опасенията си. Явно той се е обадил на още някого и му е казал нещо.
— Защо ми съобщаваш всичко това?
— Убит е в колата си, докато е идвал насам!
— Господи!
— Ако греша, единствената друга причина да бъде убит е срещата му с теб.
— Божичко!
— Напусни веднага хотела, но не оставяй нищо, което да те издаде. Вероятно си в опасност. Ще видиш двама полицаи, те ще те последват, ще те охраняват и някъде по пътя единият ще ти каже името на човека, който ще ти осигури документи.
— Тръгвам — каза Кендрик, след което стана и си повтори да не забрави паспорта, портфейла, самолетните билети и другите предмети, по които някой да познае, че в Риад със самолет е пристигнал американец.
