Излезе на улицата, погледна небето и реши накъде да поеме. Към морето, към развалините на старинната крепост в южния край на пристанището. Смяташе да намери човека на име Ел Баз и да си набави необходимите документи, но мислите му бяха другаде, бяха погълнати от информацията, която бе чул току- що: трийсет, четирийсет, вече може би и петдесет. Между трийсет и петдесет терористи се намираха в някоя сграда във или извън града и бяха подложени на разпит от различни разузнавателни служби, които не бе изключено да ги измъчват. Но ако версията му беше вярна и тези деца убийци наистина бяха вманиачени религиозни фанатици, манипулирани от най-големия гешефтар в Бахрейн, тогава всички методи на разпит, прилагани от времето на фараоните до наши дни, щяха да се окажат безполезни. Освен ако името на човека, разпалил най-фанатичните страсти на маниаците, бъде съобщено на някой от пленниците и той бъде убеден да разкрие онова, заради което при обичайни условия би пожертвал живота си.
Това значеше да се намери някой по-особен фанатик, което все пак бе възможно. Евън беше казал на франк Суон, че може би един на двайсет терористи сигурно е достатъчно умен, за да отговаря на условията — един на двайсет, което, ако той се окажеше прав, правеше към десетина-дванайсет души измежду убийците в посолството. Дали някой от тях бе сред трийсетината пленници в тайния изолатор? Вероятността беше малка, но ако Евън прекараше няколко часа, най-много една нощ в изолатора, сто на сто щеше да разбере. Заслужаваше си да пропилее това време, стига да го допуснеха. За да започне разследването си, му трябваха няколко думи, едно име, едно място някъде по крайбрежието, един код за връзка с Бахрейн. Поне нещо! До вечерта трябваше на всяка цена да проникне при пленниците. След три дни, в десет сутринта убийствата щяха да бъдат подновени.
Но най-напред трябваше да получи от човека на име Ел Баз документите. Развалините на старата португалска крепост се издигаха зловещо на фона на тъмното небе — един назъбен силует, който говореше за силата и решителността на морските пътешественици от минали векове. Евън бързо прекоси квартал Харат Уалджат и се запъти към пазара Сабат Айнуб, което в свободен превод значеше „кошница грозде“ — той бе много добре подреден, около площада се виждаха поддържани магазини, а архитектурата беше особена и представляваше смесица от ранноарабски, персийски, индийски и съвременен западен стил. Всички тези влияния, помисли си Кендрик, ще избледнеят един ден, ще се възроди типично оманското и това още веднъж ще докаже колко нетрайна е властта на нашествениците, били те военни, политици или терористи, но сега това беше последното нещо, което го интересуваше.
Махди!
Излезе на големия площад. Шадраванът в средата пръскаше вода над тъмен кръгъл басейн, в центъра на който се възправяше статуя на пустинен шейх, крачещ с развята аба напред, към нищото — така както си го е представял някакъв италиански скулптор. Но вниманието на Евън бе привлечено от тълпата. Повечето бяха араби — търговци, предлагащи стоката си на богатите европейци, престрашили се да дойдат тук въпреки касапницата в посолството и биещи на очи със западняшките си дрехи и множеството лъскави златни гривни и верижки — своеобразно предизвикателство в този обзет от безумие град. Оманците обаче се движеха като роботи и се опитваха да се съсредоточат върху маловажното и да не чуват, че на осемстотин метра, в американското посолство непрекъснато се стреля. Мигаха нервно и присвиваха очи, смръщили вежди в неверие и безучастност. Това, което ставаше в техния спокоен Маскат, беше неразбираемо за тях, те изобщо не участваха в безумието, затова се мъчеха да не го забелязват.
Евън я видя. Балауа Бохртоан. „Оранжева баклава“ — специалитетът на сладкарничката. Тясна, в турски стил, с няколко минарета, нарисувани над витрината, тя бе притисната между голям, окъпан в светлина бижутерски магазин и също толкова модерен бутик за кожени изделия — на табелата със златно и черно пишеше „Париж“. Кендрик пресече площада по диагонал, мина край фонтана и се приближи до вратата на сладкарничката.
— Вашите хора бяха прави — каза тъмнокосата жена в скъпия черен костюм и излезе от сянката на Харат Уалджат с малкия фотоапарат в ръка.
Вдигна го, натисна едно лостче и направи няколко снимки на Евън Кендрик, докато той влизаше в сладкарничката.
— Някой видя ли го на пазара? — попита тя ниския, облечен в местни дрехи арабин на средна възраст, застанал почтително зад нея, и прибра фотоапарата в чантата си.
— Разправяха, че някакъв изтичал в пресечката след полицаите — уточни информаторът, вперило очи в сладкарницата. — Но после го отрекоха.
— Как? Нали са го видели?
— Да, само че в бъркотията никой не го е забелязал да излиза от улицата и да стиска портфейла си, вероятно задигнат му от онези свине. На това наблегна нашият човек в тълпата. Естествено, другите веднага се съгласиха: истериците винаги се хващат на новата информация. Тя ги възпламенява.
— Вие сте професионалист — каза жената и тихо се изсмя.
— Хората ви също.
— Така трябва да бъде, я аниса Калейла — отговори арабинът, използвайки оманското обръщение за уважавана жена. — В противен случай могат да ни се случат неприятни неща.
— Защо отиде в сладкарницата? — запита Калейла. — Имате ли някаква представа?
— Никаква. Не мога да понасям баклава. Цялата е плувнала в мед. Но евреите я обичат.
— Аз също.
— Тогава и евреите, и вие забравяте какво ви сториха турците.
— Човекът, когото наблюдаваме, едва ли влезе в сладкарничката заради баклавата или заради историческия обзор на битките, които турците са водили срещу племената на Израел и Египет.
— Не приляга на една потомка на Клеопатра да говори така — усмихна се информаторът.
— Тази потомка на Клеопатра няма представа какво имате предвид. Просто се опитвам да науча нещо.
— Тогава започнете с военната лимузина, на която вашият обект се качи северно от хотела след вечерната молитва. Това е много показателно.
— Очевидно има приятели в армията.
— В Маскат е само гарнизонът на султана.
— Тогава?
— На два месеца офицерите се местят от града в казармите в Джида и Мармул, както и в десетината гарнизона по границата с Южен Йемен.
— Накъде биете?
— Две неща ще ви кажа, Калейла. Първо, струва ми се невероятно съвпадение, че след четири години отсъствие обектът има приятел сред малцината офицери, които точно тези две седмици са в Маскат, още повече че офицерският корпус мени непрекъснато състава си.
— Невероятно съвпадение, съгласна съм, но все пак не е изключено. И второ?
— Всъщност то отрича първото ми твърдение. Сега никой от гарнизона в Маскат не би взел с кола един чужденец, и то предрешен, без височайше разрешение.
— От султана ли?
— Че от кой друг?
— Той не би посмял. Притиснат е до стената. Един погрешен ход, и ще го обвинят за последвалите убийства. Ако има още жертви, американците ще изравнят Маскат със земята. Султанът го знае.
— Но може би знае и че го обвиняват и за това, което върши, както и за онова, което не прави. В тази обстановка е за предпочитане да е наясно какво вършат останалите, ако не за друго, то поне за да ги направлява или с още едно убийство да предотврати някои техни неразумни стъпки. Калейла впери поглед в информатора в мъждивата светлина на края на площада.
— Щом военната кола е откарала обекта на срещата със султана, значи пак тя го е върнала.
— Да, така е — съгласи се мъжът безизразно, сякаш подразбрал накъде бие тя.
— Значи предложението му — каквото и да е то, не е било отхвърлено.
— Така излиза, я аниса Калейла.
— А ние трябва да узнаем какво е предложил обектът, нали така?
— За всички нас би било изключително опасно, ако не узнаем — съгласи се арабинът и кимна. — Тук става дума за нещо повече от смъртта на двеста трийсет и шестима американци. Става дума за съдбата на
