— Значи те е проследила в квартала на Ел Баз. Не съм пращал никого. Защо?
— Струва ми се, че искаше да ме убие.
— Какво?
— Пак някаква жена е дала на Ел Баз информация за мен по телефона.
— Знам.
— Може ли да има връзка?
— Каква?
— Някой да се е промъкнал, за да открадне фалшиви документи.
— Надявам се да грешиш — отсече Ахмат. — А с Ел Баз говори жена ми. На никой друг не бих доверил, че си тук.
— Благодаря ти! Но и някой друг знае, че съм тук.
— Говорил си с четирима души, Евън, и единият от тях — нашият общ приятел Мустафа, беше убит. Съгласен съм, и някой друг знае, че си тук. Точно затова останалите трима са под денонощно наблюдение. Може би трябва да изчезнеш, да се скриеш поне за един ден. Мога да го уредя, така вероятно ще научим нещо. Освен това има един проблем, който искам да обсъдим. Касае се за Амал Баруди. Хайде, скрий се за един ден. Така ще е най-добре, нали?
— Не — отговори Кендрик глухо. — Ще изчезна, но няма да се крия.
— Не разбирам.
— Искам да бъда арестуван като терорист. Искам да ме хвърлите при задържаните. И то още тази нощ!
6
Мъжът с робата тичаше по средата на широката улица, известна като Уади Ал Кабир. Беше изскочил от мрака зад масивните порти на няколкостотин метра от морето западно от старинната португалска крепост Мираните. Робата му беше изцапана от мазута и мръсотиите по пристанището, а готрата му бе килната над мократа коса. За зяпачите, а такива имаше въпреки късния час — бягащият презглава мъж беше поредният негодник, някой чужденец, скочил от кораб, за да проникне нелегално в някога спокойното султанство, беглец, терорист. Чу се пронизителна сирена, откъм кръстовището на Уади Ал Уар и Ал Кабир се показа патрулна кола. Един информатор на полицията беше съобщил откъде е влязъл мъжът и патрулите бяха подготвени. Тези дни те постоянно бяха на бойна нога и преливаха от енергия и хъс. Прожекторът върху патрулната кола блесна и окъпа в светлина тъмната улица, за да изтръгне от мрака уплашения до смърт нарушител на закона. Той се обърна наляво с лице към няколкото магазина с метални решетки, от които допреди три седмици не бе имало и следа. После беглецът хукна надясно през Ал Кабир. Изведнъж спря — на пътя му се изпречиха неколцина любители на нощните разходки, които се приближиха плътно един до друг. В очите им се четеше лека уплаха, но те сякаш казваха в един глас, че вече им е дошло до гуша. Искаха градът им да си възвърне спокойствието. Един дребен човек с костюм, но с готра излезе напред — за всеки случай предпазливо, но и решително. Двама мъжаги с роби се присъединиха към него може би по- плахо, но също тъй решително. Последваха ги и други. Надолу по Ал Кабир, на юг се беше събрала тълпа — бавно се оформи кордон: разгневените мъже с роби и забулените жени направиха жива верига през улицата, решени да сложат край на всичко това.
— Махнете се! Разпръснете се! Той може да носи гранати!
Един полицай беше изскочил от патрулната кола и тичаше с насочен към беглеца автомат.
— Разотивайте се! — изкрещя втори полицай, който се отпусна на бегом отляво на улицата. — Пазете се! Ще стреляме!
Уплашени, хората, излезли на разходка, и колебливата тълпа, събрала се по-нататък, се разбягаха във всички посоки и се изпокриха във входовете. Сякаш по знак беглецът хвана мократа си роба, разтвори я и заплашително бръкна под полите. Отекна картечен откос, беглецът изкрещя и призова на помощ Аллах, хвана се за робата, изви врат и се строполи на земята. Изглеждаше мъртъв, но в слабата светлина никой не можеше да прецени какви са раните му. Той изкрещя отново — един вик, с който призова пълчищата на нечестивците и неверниците да бъдат наказани. Двамата полицаи се хвърлиха върху него, а патрулната кола спря със свистящи гуми, от задната врата изскочи трети полицай, който извика:
— Вземете му оръжието! Претърсете го! — Двамата му подчинени начаса изпълниха и двете заповеди. — Явно е той! — добави старшият офицер, като се наведе да огледа по-отблизо беглеца. — Ето! — възкликна полицаят колкото му глас държи. — За бедрото му е вързан някакъв пакет. Дайте ми го!
Зяпачите бързо заприиждаха от полуздрача, заинтригувани от светкавичните действия на полицаите в центъра на Ал Кабир, осветен едва-едва от уличните лампи.
— Май сте прав, шефе! — извика полицаят отляво на пленника. — Вижте тук! Вероятно е останало от белега през врата му.
— Баруди! — извика победоносно старшият офицер, след като прегледа документите, измъкнати от непромокаемия пакет. — Амал Баруди! Последно беше в Източен Берлин, сега благодарение на Аллах го заловихме!
— Ей, вие! — извика полицаят, клекнал отдясно на беглеца, към застиналата тълпа. — Вървете си! Махайте се! Този негодник може да има охрана. Това е прословутият Баруди — източноевропейският терорист! По радиовръзката поискахме подкрепление от гарнизона на султана. Махайте се! Иначе могат да ви убият!
Зяпачите се разбягаха кой накъдето види. Бяха се престрашили да се приближат, но се уплашиха пред перспективата от престрелка. Всичко наоколо вещаеше несигурност, вероятно и смърт; насъбралите се бяха сигурни единствено че е заловен прочут международен терорист на име Амал Баруди.
— Мълвата бързо ще се разнесе из малкия ни град — каза сержантът от полицията на безупречен английски и помогна на „пленника“ да стане. — Ние ще помогнем, разбира се, ако се наложи.
— Имам един-два въпроса, може би и три! — Евън развърза готрата, махна я от главата си и се вторачи в полицая. — Какво, по дяволите, беше това за ислямския водач на източноевропейския не знам какъв си?
— Очевидно истината, сър.
— Нещо не разбирам!
— Качвайте се в колата! Не бива да губим нито минута. Да се махаме оттук.
— Отговорете! — Другите двама полицаи застанаха отстрани на конгресмена от Колорадо, хванаха го за ръцете и го заведоха при задната врата на патрулната кола. — Изиграх сцената както ми беше казано — продължи Евън и се качи в зелената полицейска лимузина, — но някой е забравил да спомене, че името, което използвам, е на някакъв убиец, който хвърля бомби из Европа.
— Мога да ви кажа само това, което съм упълномощен, всъщност не знам нищо повече — отговори сержантът в униформа и седна до Кендрик. — Ще ви обяснят всичко и амбулаторията в щаба на лагера.
— Знам за амбулаторията. Но не знам нищо за този Баруди!
— Той съществува, сър.
— Това ми е ясно, ала другото…
— Карайте! — нареди полицаят. — Другите двама ще останат тук.
Зелената лимузина даде на заден ход, направи обратен завой и отпраши към Уади ал Уар.
— Добре. Той съществува реално, това ми е ясно — изрече Кендрик бързо, на един дъх. — Но повтарям, никой не ми спомена, че е терорист!
— В амбулаторията, сър!
Сержантът от полицията запали силна арабска цигара, вдъхна дълбоко и с облекчение изпусна пушека през ноздрите си. Неговото участие в тази необичайна задача бе приключило.
— Доста неща не са написани на компютъра на Ел Баз — поясни лекарят оманец, докато преглеждаше голото рамо на Евън. Бяха сами в кабинета за прегледи на амбулаторията. Кендрик седеше на твърдата кушетка и бе опрял крака на високото столче. — Като личен лекар на Ахмат, простете, на великия султан, а
