— За какво? — попита лекарят.
— За онова, което ще предприема.
— Обмисляйте действията си — каза меко лекарят, докато наблюдаваше как Евън връзва широките затворнически панталони с ластичен колан. — Ахмат се разкъсва: от една страна, можем да научим много чрез вас, но от друга, вие разбирате — наистина можете да станете жертва. Султанът държи да го знаете.
— И аз не съм глупак. — Кендрик облече сивата затворническа куртка и обу твърдите кожени сандали, каквито се носеха в арабските затвори. — Ако почувствам заплаха, ще викам за помощ.
— Само да извикате, и ще ви разкъсат като зверове. Няма да живеете и десет секунди. Никой няма да е в състояние да ви помогне.
— Добре, някакъв код. — Евън закопча грубата куртка и огледа амбулаторията — съзря няколко закачени на канап рентгенови снимки. — Ако вашите подслушвачи чуят, че споменавам някакви филми, изнесени от посолството, елате да ме измъкнете. Ясно ли е?
— Филми, изнесени от посолството…
— Да. Ще изрека или ще извикам тези думи само ако съм сигурен, че са ме… А сега нека се разчуе. Кажете на надзирателите да сплашат задържаните. Амал Баруди — ръководител на ислямските терористи в Източна Европа, е заловен тук, в Оман. Стратегията на умния ви млад султан да ме охранява временно може много да ми помогне. Това е моят пропуск за техния прогнил свят.
— Целта беше друга.
— Но и сега ще свърши работа, нали? Ахмат сякаш се сети преди мен. Всъщност може и да го е предвидил. Наистина.
— Ами, няма такова нещо! — възрази лекарят и вдигна двете си длани към Евън. — Чуйте ме. Всички ние можем да градим теории и да правим каквито искаме предположения, но не сме в състояние да дадем гаранции. Лагерът се охранява от войници, а ние не можем да надзърнем в душата на всеки. Ами ако сред тях има симпатизанти на терористите? Погледнете улиците. Побеснели животни, които очакват следващото убийство и дори се обзалагат! Не всеки гражданин в аба или войник в униформа обича САЩ, разказват се какви ли не истории, говори се твърде много за антиарабските настроения на американците.
— Ахмат каза същото за неговия гарнизон тук, в Маскат. Само дето използва думата „очи“.
— Очите крият тайните на душата, я шейх, султанът е прав. Ние тук живеем в постоянен страх да не ни предадат. Войниците са млади, лесно се влияят и обиждат. Представете си, само си представете, че КГБ реши да изпрати съобщение и още повече да дестабилизира положението: „Амал Баруди е мъртъв, човекът, който се представя за него, е измамник.“ Тогава няма да има време за кодове или за зов за помощ. И ще обсъдят много внимателно как да ви убият.
— Ахмат бе длъжен да помисли за това.
— Не е честно! Вие му приписвате неща, за които той и хабер си няма! Името на Баруди трябваше да се използва само за отвличане на вниманието при крайни обстоятелства, за нищо друго! Обикновените граждани ще заявят, че са присъствали на залавянето на терористи, гори и ще назоват името му, и това ще всее объркване — такава беше стратегията. Объркване, учудване, нерешителност. Ахмат обмисляше как да забави с няколко часа екзекуцията ви, как да ви измъкне, ако ви заловят. А не как да ви внедри сред тях.
Евън се облегна на масата, върху която бе кръстосал ръце, и се вторачи в оманеца.
— Тогава нещо не ми е ясно, наистина, докторе. Не търся под вола теле, но нещо не се връзва в обясненията ви.
— Какво?
— Щом ми лепвате името на терорист — и то на изчезнал, мъртъв терорист, за да ми осигурите изгодна позиция, както я нарекохте вие…
— Та временно да сте в безопасност, както уместно се изразихте вие — прекъсна го Фейзал.
— Тогава представете си, само си представете, че не се бях съгласил снощи да участвам в онази сценка на Ал Кабир?
— Никой не го е очаквал от вас — спокойно отговори лекарят.
— Вие просто избързахте. Трябваше да бъдете „заловен“ не в полунощ, а рано сутринта, точно преди молитвата, край джамията Кор. Новината за залавянето на Баруди щеше да се разнесе из пазарите, точно както плъзват слуховете, че на пристанището се е появила евтина контрабандна стока. Друг щеше да изиграе вашата роля. Такъв беше планът.
— Тогава, както биха се изразили юристите, налице е случайно съвпадение на интересите, така че всички страни са доволни. Във Вашингтон непрекъснато чувам такива фрази. Много умно, няма що!
— Аз съм лекар, я шейх, а не юрист.
— Убеден съм — съгласи се Евън и се усмихна едва забележимо. — Но все пак се чудя на нашия млад приятел в двореца. Той искаше „да обсъдим“ Амал Баруди. Докъде ли щеше да ни доведе това обсъждане?
— Той също не е юрист.
— За да управлява страната, трябва да разбира от всичко — отсече Кендрик. — Длъжен е да мисли. Особено сега… Губим време. А сега ме ударете. Не по очите и устата, около бузите и брадата. После ми срежете рамото и го превържете, но не попивайте кръвта.
— Моля!
— За Бога, не мога сам!
Тежката стоманена врата се отвори, край нея стояха двама войници, които веднага се подпряха на външната рамка, сякаш очакваха нападение. Трети надзирател блъсна ранения, все още кървящ затворник върху бетонния под на помещението, което служеше за обща килия. Светлината беше намалена — тя идваше от слабите крушки с метална мрежа, прикрепени към тавана. Неколцина задържани веднага се стекоха около новодошлия, някои хванаха раменете на окървавения, обезобразен мъж, който се опитваше да се изправи. Други се скупчиха край тежката метална врата и започнаха да си говорят на висок глас, всъщност почти крещяха — очевидно за да заглушат онова, което се приказваше вътре В лагера.
— Калийбалак! — извика новодошлият, замахна с дясната ръка и халоса с юмрук по лицето някакъв млад затворник, чиято гримаса разкри изгнили зъби. — В името на Аллах, ще счупя главата на всеки тъпак, който се опита да ме докосне! — продължи Кендрик на арабски и се изправи — бе с няколко сантиметра по-висок от най-едрия мъж наоколо.
— Ние сме много, а ти си един! — изсъска обиденият младок и стисна носа си, за да спре кръвта.
— Може и да сте много, но сте тъпаци! Нямате капка ум! Махайте ми се от главата! Трябва да помисля!
С тази последна рязка забележка Евън стовари лявата си ръка върху тези, които го крепяха, после бързо я сви и сръга с лакът в гърлото най-близкия затворник. С все още стиснат десен юмрук се завъртя и навря кокалчетата си в очите на нищо неподозиращия мъж.
Не помнеше кога за последен път е удрял човек, кога е нападал друго човешко същество. Ако паметта не го лъжеше, беше в прогимназията. Едно момче на име Питър Не знам кой си бе скрило кутията за закуска на най-добрия му приятел — тенекиена кутия с героите на Уолт Дисни — и понеже приятелят му бе дребосък, а този Питър беше по-едър, Евън се нахвърли върху нахалника. За съжаление в яда си го беше наранил лошо. Директорът извика баща му и двамата възрастни му казаха, че е постъпил ужасно. Младеж с неговата физика не бивало да се бие. Не било честно… Но, сър! Татко!… Никакъв отклик. Намалиха му поведението. Но баща му каза: „Ако ти се случи пак, не се колебай, натупай го!“
Ето че се случи пак! Някой го сграбчи за врата. Самоотбрана! Защо му хрумна това? Притисни нерва под лакътя! Така ще се отървеш от удавника, който се е вкопчил в теб. Червен кръст — курс по първа помощ. С пари, спечелени през лятото на езерото. В паниката си той плъзна длан по голата ръка на мъжа и го натисна с всичка сила под лакътя. Терористът изкрещя, това беше достатъчно. Кендрик сви рамене, преметна мъжа през рамо и го просна на циментовия под.
— Има ли други желаещи? — дрезгаво прошепна новият затворник и се обърна, както бе клекнал — пак личеше, че е едър като канара. — Глупаци! Ако не бяхте вие, тъпаци такива, нямаше да ме заловят! Мразя ви! А сега ме оставете на мира! Казах ви, че трябва да помисля!
