— Кой си ти, че да ни обиждаш и да ни заповядваш? — изписка някакъв младок с големи очи и заешка устна, която му пречеше да говори.
Всичко беше като сцена от Кафка — налудничави затворници, готови на жестокост и все пак осъзнаващи, че надзирателите могат да ги накажат още по-жестоко. Шепотът се превърна в дрезгави заповеди, преглътнатите обиди — в предизвикателни крясъци; говорещите не сваляха очи от вратата, за да се уверят, че врявата зад нея заглушава думите им и те не стигат до ушите на врага.
— Не ви влиза в работата кой съм! Това ви стига, тъпанари такива…
— Надзирателите ни казаха името ти! — заекна друг задържан — беше на около трийсет години, с неподдържана брада и мръсна дълга коса. Закри устата си с шепи, сякаш за да заглуши думите си: — Амал Баруди — извика той. — „Онзи от Източен Берлин, ние го заловихме!“… Голям праз! Какъв си ни ти на нас? Я се погледни! Изглеждаш ми доста странно! Кой е тоя Амал Баруди? Какво ни пука за него?
Кендрик погледна вратата и възбудените затворници, които продължаваха да се надвикват. Пристъпи напред и пак прошепна дрезгаво:
— Пратен съм от хора, които стоят много по-високо от вас и от онези в посолството. Много, много по- високо. А сега за последен път ви казвам, оставете ме да помисля! Трябва да измъкна информация…
— Само се опитай, и ще ни изправиш всичките пред стрелковия взвод! — възкликна през зъби друг пленник — беше нисък и необичайно спретнат, ако не се броят петната от урина по панталоните му.
— Това притеснява ли ви? — сопна се с омраза Евън, без да сваля очи от терориста. Сега беше моментът да наложи още повече позициите си. — Кажи ми, хубостнико, страх ли те е да умреш?
— Само защото няма да мога да се боря за нашето дело! — защити се младокът и се заоглежда дали ще го подкрепят.
Неколцина се съгласиха, други закимаха енергично и потвърдиха опасенията му. Кендрик си помисли колко заразителен е този фанатизъм.
— Говори по-тихо, глупако! — ледено каза той. — Достатъчно си се намъчил.
Обърна се и през колебливо отстъпващата тълпа отиде при каменния зид на огромната килия, където имаше отворен правоъгълен прозорец с метални решетки.
— Не бързай толкова, човече! — рече някой грубо и едва чуто от края на тълпата.
Напред излезе набит брадат мъж. Хората пред него му сториха път, както обикновено се постъпва с негласния шеф — сержант или отговорник, но не и с полковник или вицепрезидент. Дали той дърпаше тук конците, запита се Евън. Или някой друг, който наблюдава отблизо и дава заповеди?
— Какво има? — прошепна Кендрик.
— И на мен ме ни харесва видът ти! Лицето ти! Това ми стига.
— Стига ти за какво? — изсъска Кендрик, сетне отпрати с жест мъжа и се облегна на стената.
Вкопчи пръсти в металните решетки на прозорчето и се взря в осветения двор.
— Обърни се! — заповяда грубо онзи.
— Ще се обърна, когато искам — отвърна Кендрик и се запита дали са го чули.
— Веднага! — добави мъжът шепнешком като Евън и след миг стовари яката си ръка върху дясното му рамо, като стисна раната.
— Не ме докосвай! Това е заповед! — извика Евън — едва се крепеше на крака и се вкопчи още по- силно в металните пръчки, за да не издаде болката, която почувства.
Съсредоточи се, за да улови всичко, което искаше да научи… Ето на! Пръстите, впити в рамото му, се разтвориха, ръката се дръпна, но след миг отново бе върху плещите му. Това разкри достатъчно — този човек, издаваше заповеди, но също и ги изпълняваше, ако му ги кажеха с властен глас. Не той дърпаше конците тук. Стоеше високо в йерархията, но над него имаше и други. Кои ли? Налагаше се Евън да провери още веднъж.
Стоеше неподвижно, после внезапно се извъртя надясно и се изплъзна от ръката на набития мъж, който загуби равновесие.
— Добре де! — изсъска с укор Кендрик. — Какво не ти харесва у мен? Ще предам мнението ти на другите. Сигурен съм, това ще ги заинтригува — иде им бъде интересно да знаят кой раздава мнения тук, в Маскат! — Евън пак замълча, после изведнъж продължи по-високо: — Мнението се съставя от много хора, а не от някакви сукалчета. Какво има, тъпако? Какво не ти харесва у мен?
— Аз не изказвам мнения! — извика мускулестият терорист в своя защита също както младока, уплашен от стрелковия взвод. После все така бързо, както беше избухнал, умореният затворник възвърна присъствието на духа, сякаш уплашен, че думите му са били чути сред врявата. — Много дрънкаш — прошепна той дрезгаво и присви очи, — но това не значи нищо за нас. Откъде да знаем кой си и откъде идваш. Дори не приличаш на нас. Различен си.
— Движа се в среди, до които нямате достъп. А аз имам.
— Очите му са светли! — извика приглушено по-възрастният брадат затворник с дългата мръсна коса, който надникна над тълпата.
— Той е шпионин! Дошъл е да ни шпионира! Другите се струпаха и започнаха да изучават непознатия, който изведнъж им се стори по-опасен.
Кендрик бавно обърна глава към обвинителя.
— И ти щеше да имаш същите очи, ако дядо ти беше европеец. В случай че решах да сменя цвета им заради вас, тъпаци такива, щях да си сложа капки. Е, да, вие не сте наясно с тези номера.
— За всичко имаш отговор — каза набитият. — Лъжците са словоохотливи, защото думите не значат нищо за тях.
— За тях е важен само животът — отговори Евън, местейки поглед от лице на лице. — А аз нямам намерение да го загубвам.
— Значи и ти се боиш от смъртта? — заяде го спретнатият младеж с измърляните панталони.
— Вече отговорих на този въпрос. Не се боя от смъртта — никой от нас не бива да се бои, страх ме е само, че няма да изпълня онова, за което съм пратен тук. Най ме е страх от това — заради свещената кауза!
— Пак думи! — процеди през зъби мнимият водач, ядосан, че няколко затворници слушаха странния сладкодумен арабин-европеец. — И какво трябва да изпълниш в Маскат? Щом сме толкова глупави, защо не ни кажеш! Защо не ни отвориш очите?
— Ще говоря само с онези, които ми е казано да намеря. С никой друг.
— Мисля, че трябва да поговорим с теб — отсече набитият по-властно от преди и пристъпи заплашително към застиналия американец. — Ние не те познаваме, а ти май ни познаваш. Имаш предимство и това не ми харесва.
— А на мен не ми харесва твоята глупост — каза Кендрик и вдигна ръце: с едната посочи дясното си ухо, с другата хората при вратата, които мърдаха и вдигаха врява. — Не разбираш ли? — възкликна той в лицето на мъжа. — Могат да те чуят! Признай, че си глупав!
— О, да, глупави сме!
Сержантът, определено беше сержант, обърна глава и погледна някаква невидима фигура в огромната килия. Евън се опита да проследи погледа му и нали бе висок, съгледа в дъното няколко тоалетни с отворени врати — в някои имаше хора, които наблюдаваха заинтригувано какво става. Други затворници, любопитни и превъзбудени, сновяха между крещящата групичка при масивната врата и тълпата около новия пленник.
— И все пак, сър, велики сър — продължи подигравателно набитият терорист, — имаме си начини да превъзмогнем глупостта си. Трябва да признаете, че глупаците ги бива поне за това.
— Признавам на хората само онова, което заслужават.
— Време е да си разчистим сметките! Най-неочаквано мускулестият фанатик замахна с лявата ръка. Това беше знак — гласовете веднага се сляха в гръмка ислямска молитва, към богомолците се присъединяваха нови и нови затворници, докато целият лагер не се изпълни с кънтящото ехо на хвалебствията към Аллах, които петдесетината фанатици крещяха с цяло гърло. И ето! Те решиха да принесат Кендрик в жертва. Върху него се стовариха тела, юмруци го заудряха по корема и лицето. Той не можеше да извика — устата му бе запушена от прилични на лапи ръце, които го дърпаха като обезумели. Прониза го болка. После нападателите най-неочаквано го пуснаха.
— Казвай! — изкрещя сержантът терорист в ухото на Кендрик, а думите му бяха заглушени от
