гръмогласните молитви, за да не ги уловят подслушвателните устройства. — Кой си ти? Откъде идваш?
— Все едно кой съм! — извика Евън.
Смръщи се и събра всичките си сили, убеден, че познава начина на мислене на арабите: преди да му нанесат смъртоносния удар, щяха да млъкнат за малко в знак на уважение към смъртта на врага. Това щеше да е достатъчно. Мюсюлманите почитат смъртта, била тя на приятел или на враг. Тъкмо тези мигове чакаше Евън! Трябваше да уведоми надзирателите! Божичко, щяха да го убият! Някой стовари пестник върху тестисите му. Кога, кога ще се укротят и ще му отпуснат онези няколко безценни мига?
Изведнъж над него се надвеси някой — Евън го виждаше през мъгла — и започна да го изучава. Друг го цапардоса по левия бъбрек, американецът нямаше сили дори да извика. Не можеше да си го позволи.
— Спрете! — извика мъжът, надвесен над него. — Разкъсайте ризата. Да видя врата му. Би трябвало да има белег, който не може да се измие.
Евън почувства как разкъсват плата върху гърдите му и притаи дъх — знаеше, че предстои най-лошото. На врата му нямаше белег.
— Наистина е Амал Баруди — каза мъжът над него.
Кендрик, който още малко, и щеше да припадне, го чу и беше смаян.
— Какво търсиш? — ядно попита учуденият сержант.
— Това, което го няма — каза ехтящият глас. — Из цяла Европа се знае, че Амал Баруди има белег на врата. Беше разпространена снимка, на която лицето е затъмнено, но не и вратът му, където ясно се вижда белег от нож. Така той се е прикривал много хитро.
— Какви ги дрънкаш! — извика, като клечеше, набитият мъж и думите му почти бяха заглушени в какофонията на пеенето. — Какво прикритие? Какъв белег?
— Един несъществуващ белег. Всички търсят една измама. Това е Баруди — синеокият мъж, който може да понася мълчаливо болката, довереникът, който се движи из западноевропейските столици незабелязано, защото дядо му е европеец. До Оман сигурно са стигнали слуховете, че се е запътил насам, но въпреки това на сутринта ще бъде освободен, дори ще му се извинят. Нали виждате — няма белег на врата.
Замаян от ужасната болка, Евън осъзна, че е време да действа. Усмихна се насила с пламнали устни и вторачи светлосините си очи в мъжа, надвесен над него.
— Един разумен човек — изграчи той мъчително. — Вдигнете ме, махнете ги от мен, докато не съм ги пратил в ада!
— Амал Баруди ли говори? — попита непознатият и протегна ръка. — Вдигнете го.
— Не! — избоботи сержантът терорист и натисна раменете на Кендрик. — Говориш безсмислици! Значи е човекът, за когото се представя, заради белега, който не съществува. Какви са тези дрънканици?
— Щях да разбера, ако лъжеше — възрази другият. — Кендрик виждаше все по-ясно изпитото му лице. Мъжът бе на двайсетина години, с високи скули, тъмни будни очи и остър, правилен нос. Беше строен, по- скоро слаб, но в начина, по който се навеждаше и държеше главата си, имаше гъвкавост и сила. Мускулите на врата му бяха изпъкнали.
— Вдигнете го — повтори младият терорист с небрежен глас, който обаче звучеше заповеднически. — И кажете на другите да спрат молитвите, само че постепенно, и да продължат да си говорят. Всичко трябва да изглежда нормално, включително непрестанните спорове, които не се нуждаят от насърчение.
Ядосан, другият се подчини, но блъсна за последен път Евън на пода, от което раната на рамото му зейна още повече и по цимента рукна кръв. Изправи се и се обърна към тълпата, за да изпълни заповедта.
— Благодаря — каза задъхано Евън и разтреперан, коленичи — болеше го цялото тяло, което, както и лицето, бе разранено и разкървавено от ударите. — След миг щях да ида при Аллах.
— И сега не е изключено да идеш, затова няма да си правя труда и да спирам кръвта. — Младият палестинец блъсна Кендрик до стената, където той седна и изопна крака. — Всъщност нямам представа дали наистина си Амал Баруди. Действах инстинктивно. От описанията, които съм чувал, би могъл и да си, говориш добър арабски, което също съвпада с онова, което е стигало до ушите ми. Освен това издържа страхотни мъки; и за миг да се бе подчинил, щяхме да знаем, че си готов да дадеш информацията, която искаме от теб. Вместо това се противопостави, а бе наясно, че всеки момент можеше да бъдеш удушен… Така не постъпват внедрените информатори, на които им е мил животът. Така постъпват онези от нас, обрекли се на каузата, която, както отбеляза, е свещена. Да, наистина е свещена.
„Божичко! — помисли си Кендрик и прие студения израз на ревностен фанатик. — Колко грешиш! Ако само бях помислил! Ако само бях в състояние да мисля!… Нищо!“
— Какво все пак ще те убеди? Отсега ти казвам, че няма да разкрия неща, които са поверителни. — Евън замълча и покри с ръка подутината на врата си. — Дори и да подновите мъчението и да ме удушите.
— Очаквах го — рече напрегнатият строен терорист и приклекна го Евън. — Но можеш поне да ми кажеш защо си дошъл тук. Защо те пратиха в Маскат? С кого ти наредиха да се свържеш? Твоят живот зависи от отговорите ти, Амал Баруди, а аз съм единственият, който ще вземе това решение.
„Ето, излязох прав! Въпреки всички съмнения се оказах прав! Бягство. Трябва да избягам с този млад убиец в името на свещената кауза!“
7
Кендрик погледна съсредоточено палестинеца, сякаш очите наистина издаваха тайните на човека, макар че очите на самия Евън бяха прекалено отекли, за да изразяват каквото и да било освен физическа болка… „Останалите подслушвателни устройства са в сифоните на тоалетните. Доктор Амал Фейзал — връзката със султана.“
— Изпратен съм да ви предам, че сред вашите в посолството има предатели.
— Предатели ли? — Терористът не се помръдна. Изобщо не реагира, само се понамръщи. — Това е невъзможно — отсече той, след като се взря напрегнато в лицето на Амал Баруди.
— Боя се, че е — възрази Кендрик. — Видях доказателства.
— Какви?
Евън изведнъж се свъси, хвана раненото си рамо и ръката му веднага се покри с кръв.
— Ако вие не спрете кръвта, ще го направя аз!
Той понечи да се изправи, като се подпираше на каменния зид.
— Не мърдай! — заповяда младият убиец.
— Защо? Откъде-накъде? Ами ако си един от предателите и изкарваш пари от това?
— Пари ли? Какви пари?
— Няма да научиш, докато не се уверя, че си в правото си да знаеш. — Евън отново се облегна на стената, опря ръце на пода и се опита да се изправи. — Говориш като мъж, но си хлапак.
— Пораснах бързо — отвърна терористът и отново блъсна странния затворник. — Това се отнася за повечето от нас тук.
— Прояви разум. Ако умра от загуба на кръв, и двамата не печелим нищо. — Кендрик дръпна от рамото си наквасената с кръв куртка. — Замърсена е — каза той, кимайки към раната. — Пълна е с мръсотия и прах благодарение на тия животни, твоите приятели.
— Те не са животни. Не са и приятели. Те са ми братя.
— Пиши стихове в свободното си време. Моето ми е скъпо. Тук има ли вода, чиста вода?
— В тоалетните — отговори палестинецът. — Вдясно има мивка.
— Помогни ми да се изправя.
— Няма! Какви доказателства имаш? С кого ти казаха да се свържеш?
— Глупак! — избухна Евън. — Добре де… Къде е Насир? Всеки търси Насир.
— Мъртъв е — отговори младежът с безизразно лице.
— Какво?
— Някакъв матрос го нападнал, взел му оръжието и го застрелял. Матросът бил убит на място.
— Нищо не ми казаха…
— Че как иначе? — възкликна терористът. — Обикновеният американски матрос щеше да се превърне в герой! Да не искаш да признаем, че един от нашите е бил победен? Не издаваме слабостта си.
