— Не разбирам какво имаш предвид. Слуховете са безпочвени и не ме интересуват.
— Всички твърдят, че си прекалено разумен за възрастта си…
— Е, не съм гимназист — прекъсна го султанът.
— Според него това се очаквало от теб, за „да ръководиш страната“. Но ми е трудно да го приема, след като съм те лекувал от заушка.
— Не се затормозявай с тези неща, докторе. Само ме дръж в течение. — Ахмат се пресегна към чекмеджето, където беше телефонния апарат, и натисна няколко бутона. След няколко секунди каза: — Извинявай, братовчеде. Знам, че спиш, но пак се налага да те безпокоя. Отивай веднага в лагера. Амал Баруди иска да избяга. С още няколко пиленца. — Той затвори телефона.
— Какво става? — попита съпругата на младия султан и бързо се приближи към него.
— Моля те — каза Ахмат с очи, вперени в корема й. — Остават ти само шест седмици, Боби. Движи се бавно.
— Той прекалява — каза Робърта Олдридж Ямени, като обърна глава към Калейла, на която говореше. — Това сладурче се класира на двехилядното място на Бостънския маратон, а сега седнал да ме учи как да си нося бебето. Нали прекалява?
— Султанско семе е това, Боби — отговори Калейла с усмивка.
— Султанско, друг път! Та нали всички бебета се напикават. Питай майка ми. Родила ни е четири за шест години… Какво, скъпи, какво става?
— Нашият американски конгресмен е установил връзка в лагера. Ще инсценираме бягство.
— Значи е станала работата! — извика Калейла и се приближи до бюрото.
— Идеята беше твоя — каза Ахмат.
— Моля те, забрави го! Нямам нищо общо с това, което става тук.
— Не е така — отсече младият султан. — Каквото и да разправят, каквито и да са рисковете, се нуждаем от много помощ, от много съвети… Извинявай, Калейла. Даже не ти казах „здравей“. Съжалявам, че те повиках по това време, както постъпих и с братовчедите си, верните ми полицаи, но знаех, че ще искаш да си тук.
— Че къде другаде да бъда?
— Как успя да излезеш от хотела в четири след полунощ?
— Благодарение на Боби. Но трябва да добавя, Ахмат, че това едва ли допринесе за доброто ни име.
— Така ли? — Султанът погледна жена си.
— Божичко! — заприглася Боби, след което долепи длани, наведе се и продължи с бостънски акцент. — Тази прекрасна дама е куртизанка от Кайро, добре звучи, нали? При тези обстоятелства… — Съпругата на султана обгърна подутия си корем с ръце и продължи: — Високият пост си каза думата. Постъпих като Хенри VIII. Той го е наричал „яздене на седло“. Станало е, когато Ана Болейн е била в напреднала бременност и не е могла да задоволи монарха.
— За Бога, Робърта, това не е филмът „Кралят и аз“, нито пък аз съм Юл Бринър.
— Сега си, мой човек! — Съпругата на Ахмат погледна Калейла през смях. — Разбира се, ако го докоснеш, ще ти издера очите.
— Не се бой, мила — рече Калейла и се направи на сериозна. — Особено след онова, което ми каза.
— Ей, вие двете… — прекъсна ги Ахмат. Краткия поглед, който им хвърли, изразяваше благодарността, която изпитваше към тях.
— Нали трябва и да се посмеем от време на време — каза жена му. — Иначе съвсем ще откачим.
— Ще откачим — съгласи се тихо Ахмат и се вторачи в жената от Кайро. — Как е твоят приятел, английският бизнесмен?
— Пиян като свиня — отговори Калейла. — За последен път са го видели в американския бар на хотела. Едва се е държал на крака и още ме е наричал как ли не.
— Е, поне не те разконспирира.
— Да де. Явно цената ми се е качила.
— А нашите свръхпатриоти — едрите търговци, които биха предпочели по-скоро да избягам безславно на запад, отколкото да стоя тук? Нали още вярват, че работиш за тях?
— Да. Според моя „приятел“ от пазара Сабат Айнуб са убедени, че си се срещал с Кендрик. Наложи се да се съглася с него, че си кръгъл глупак и си търсиш белята. Извинявай.
— Откъде си вадят тези заключения?
— Знаят, че една военна джипка е взела американеца на няколко преки от хотела. Нямаше как да ги оборя, нали и аз го видях.
— Значи търсят джипката. Из цял Маскат сноват военни джипове.
— Пак извинявай, но сбърка, Ахмат. Щях да ти го кажа, ако можех да се свържа с теб. Разбираш, нямаше как да ги баламосвам, знаеха, че Кендрик е тук…
— Мустафа — прекъсна я ядосано младият султан. — Мъчно ми е, че умря, но не и че млъкна бъбривата му уста.
— Може да е бил той, може и да не е — каза Калейла. — А може да са се изтървали във Вашингтон. Прекалено много хора знаеха, че Кендрик пристига. Убедих се. Доколкото разбирам, това е операция на Държавния департамент. Други по ги бива за тези неща.
— Не знаем кой е врагът и къде да го търсим! — Ахмат сви ръката си в юмрук и го вдигна към устата си. — Може да е всеки и да е навсякъде, под носа ни. По дяволите, какво да правим?
— Постъпи, както ти е предложил — каза жената от Кайро. — Нека се законспирира. Вече е установил Връзка, изчакай да ти се обади.
— Само това ли? Да чакам?
— Не, има и още нещо — добави Калейла. — Кажи ми откъде ще избяга и ми дай някоя от най-бързите си коли. Донесла съм куртизанската си маскировка, в коридора е, в един куфар. Докато аз се преобличам, уточни подробностите с братовчедите си и с онзи лекар, когото наричаш свой стар приятел.
— Ей, почакай! — възрази Ахмат. — Знам, че с Боби сте стари приятелки, но това не ти дава право да ми заповядваш да излагам на риск живота ти. Без тези, Хосе.
— Не става дума за моя живот — отсече Калейла и вторачи кафявите си очи в Ахмат. — По-скоро за твоя. За варварския тероризъм и оцеляването на Югозападна Азия. Може и нищо да не излезе, но аз съм длъжна да опитам, а ти — да ми разрешиш да го сторя. Нали на това са ни учили и двамата.
— Дай й и номера, на който да ти се обажда — спокойно каза Робърта Ямени, — да ни се обажда.
— Иди се преоблечи — каза младият султан на Оман и поклати глава със затворени очи.
— Благодаря ти, Ахмат. Ще побързам, но първо трябва да се свържа с моите хора. Нямам какво толкова да им казвам, така че няма да говоря дълго.
Пияният плешив мъж с измачкания официален раиран костюм бе изведен от асансьора от двама свои сънародници. Бе толкова дебел и тежък, че и двамата залитаха.
— Такова падение, да се отцепи така! — каза мъжът отляво и се опита да погледне хотелския ключ, висящ в дясната му ръка, която бе пъхнал под мишницата на пияния.
— Я не се втелявай, Дики! — възрази му другият. — На всички ни се е случвало да се почерпим.
— Но не и в такава идиотска страна, в която гори пожар, подклаждан от тия диваци! Можеше да се спречка с някого и да ни обесят на уличните лампи! Къде е тая негова стая?
— По-нататък. Тежичък е, нали?
— Целият е само сланина и уиски.
— Не съм сигурен. Изглеждаше ми симпатяга, измамен от някоя устата курва. Това може да вбеси всекиго. Разбра ли къде работи?
— В някаква текстилна фирма в Манчестър. „Туилингейм“ или „Бърлингейм“, нещо такова.
— За пръв път я чувам — каза мъжът отдясно и сви вежди изненадано. — Дай ми ключа. Ето я вратата.
— Само ще го хвърлим на леглото. Не сме му бавачки!
— Дали барманът ще държи отворено заради нас? Докато ние изпълняваме християнския си дълг, оня
