— Никога! — изкрещя затворникът на име Амал Баруди. — Убийте ме, ако щете, но няма да научите нищо, защото сте нищожества!
Първите двама надзиратели се приближиха. Кендрик се хвърли към смаяните войници, които смятаха, че са дошли да спасяват шпионин, който е на път да бъде убит. Той замахна и ги халоса по изумените лица. За щастие третият войник удари с приклада на пушката Амал Баруди по главата.
Беше тъмно, но Евън знаеше, че е на кушетката В амбулаторията на затвора. Усети студените компреси върху очите си и леда по тялото си. Протегна ръка и махна дебелите мокри марли. Видя по-ясно надвесените над него лица, учудени и сърдити. Нямаше време за тях!
— Фейзал! — каза на арабски. — Къде е Фейзал, лекарят?
— Тук съм, до левия ви крак — отговори оманецът на английски. — Промивам една много особена прободна рана. Някой май ви е ухапал.
— Виждам зъбите му — отвърна Евън вече на английски.
— Като на риба меч са, само че жълти.
— В тази част на света хората не се хранят правилно.
— Нека всички излязат — прекъсна го Кендрик. — Трябва да поговорим. И то веднага!
— След всичко, което забъркахте в килията, се съмнявам дали ще ги пусна да излязат. Да не сте луд? Те дойдоха да ви спасят живота, а вие им се нахвърлихте, счупихте на единия носа, а на другия — челюстта.
— Трябваше да бъда убедителен. Кажете им го, не, недейте! Още не. Изкарайте ги оттук! Кажете им каквото щете, но трябва да поговорим. После трябва да се обадим на Ахмат… Колко време съм тук?
— Почти час.
— Господи! Колко е часът сега?
— Четири и петнайсет след полунощ!
— Побързайте, за Бога, побързайте!
Фейзал освободи войниците с успокояващи думи, като ги увери, че има неща, които не може да обясни. Преди да излезе, последният спря, извади от кобура автомата си и го подаде на лекаря.
— Нужно ли е да насочвам автомата към вас, докато говорим? — попита оманецът, щом войникът напусна амбулаторията.
— Преди изгрев слънце — каза Кендрик, след което махна леда и седна. С болка прехвърли краката си през кушетката. — Искам да стреляте по мен, но не съвсем точно.
— Как така да стреляме? Сериозно ли говорите?
— Бягство. Ахмат трябва да организира бягство.
— Какво? Вие сте луд!
— Никога не съм бил по-сериозен, докторе. Подберете трима от най-добрите си хора, на които имате пълно доверие, и уредете нещо като прехвърляне…
— Прехвърляне ли?
Евън поклати глава и примигна — очите му още бяха подпухнали, макар че отоците бяха поспаднали от компреса. Той се опита да намери думи, с които да обясни на смаяния лекар.
— Някой решава да прехвърли неколцина затворници на друго място.
— Но кой и защо?
— Няма значение! Измислете повод и действате, без да обяснявате… Имате ли снимки на хората в лагера?
— Разбира се. Това е обичайна практика при задържането им, макар че имената са без значение. Винаги са измислени.
— Донесете ги — всичките. Ще ви кажа кого да изберете.
— За какво?
— За прехвърлянето. Тези, които ще преместите другаде.
— Къде? Наистина не разбирам!
— Вие не ме слушате. Някъде по пътя, в някоя затънтена улица или тъмен път извън града, ще нападнем охраната и ще избягаме.
— Кои „ние“?
— Аз ще бъда в групата сред бегълците. Връщам се там вътре.
— Пълна лудост! — възкликна Фейзал.
— Напротив! — възрази Евън. — Там вътре има един човек, който ще ми помогне да стигна до моята цел. Ще помогне на всички ни. Дайте ми снимките, после се обадете на Ахмат на номера с трите петици. Изложете му плана ми. Той ще разбере… И още как! Изобщо да не се прави на ударен, знаеше го от самото начало!
— Може би и вие, я шейх.
— Възможно е. Сигурно искам да стоваря вината върху друг. Всичко това ми е чуждо.
— Тогава нещо ви гложди отвътре. Случва се.
Кендрик се вгледа в меките кафяви очи на лекаря оманец.
— Случва се — съгласи се той.
Изведнъж в съзнанието му изникна тъмен силует — човек, който се измъква от пламъците на адски пожар. Обвиваха го талази пушек, около него се сипеха предмети и заглушаваха виковете на жертвите. Махди! Убиец на жени и деца, на непрежалими приятели, на съдружници — това бе неговото семейство, единственото семейство, на което държеше. Всички загинаха. Всички бяха мъртви. Привидението се стопи заедно с пушека на разрушението и останаха само студът и мракът. Махди!
— Случва се — повтори тихо Кендрик и потърка чело. — Дайте ми снимките и се обадете на Ахмат. Искам да се върна в лагера до двайсет минути, а след още десет ще бъда измъкнат. За Бога, размърдайте се!
Ахмат — султанът на Оман, все още по спортен панталон и тениска, седеше на стола с висока облегалка, когато червената лампичка на личния му телефон замига върху десния крак на бюрото. Той долепи слушалка до ухото си и заслуша напрегнато.
— Значи нещата вървят добре, Фейзал — тихо каза той.
— Благословен да е Аллах, нещата вървят добре! Той твърди, че си очаквал такава развръзка — рече лекарят с въпросителен тон.
— Малко преувеличава, приятелю. Надявах се е поточната дума.
— Аз те оперирах от сливици, велики султане, и съм те лекувал през всичките тези години, включително когато преживя големия страх, оказал се безпочвен.
Ахмат се засмя под мустак.
— Една щура седмица в Лос Анджелис, Амал. Откъде можех да съм сигурен, че не съм пипнал някоя болест.
— Имахме уговорка. Така и не казах на баща ти.
— Значи смяташ, че крия нещо от теб.
— Мина ми нещо такова през главата.
— Добре, приятелю… Изведнъж младият султан вдигна глава, защото вратата на кабинета му се отвори. Влязоха две жени, първата беше бременна — руса западнячка от Ню Бедфорд, щата Масачузетс, облечена в хавлия. Съпругата му. След нея се появи жена с мургава кожа и тъмна коса, облечена по последна мода. В къщата я знаеха като Калейла. — Не се касае само за здрав разум, драги ми докторе — продължи Ахмат по телефона. — Аз си имам и някои източници. Общият ни приятел имаше нужда от помощ и кой можеше да му я осигури освен владетеля на Оман? Ние пуснахме слуха сред ония животни в посолството. За затворници, подложени на разпити в някакъв лагер. Някой трябваше да бъде изпратен там, за да поддържа реда, дисциплината, и Кендрик го е открил… Направи всичко, което пожелае американецът, но с петнайсет- двайсет минути по-късно, докато дойдат моите двама полицаи.
— Тези от Ал Кабир ли? Братовчедите ти?
— Двама от охраната стигат, приятелю. Настъпи кратко мълчание.
— Слуховете са верни, нали, Ахмат? — рече плахо лекарят.
