не сме надарени свише с някаква особена мисия, ала пак вършим това, понеже ни е по силите. И защото вярваме в нашата обща безпристрастна оценка.
— Не се оправдавай, Сам — прекъсна го спокойно Маргарет Лоуел. — Може и да сме привилегировани, но сме и различни. Не представляваме един цвят от спектъра.
— Не знам как да го тълкувам, Маргарет — каза Гидиън Лоуган с извити уж от учудване вежди, а другите членове на Инвър Брас се засмяха.
— Скъпи Гидиън — отговори Лоуел, — и аз съм една, да не забележа! На Палм Бийч ли си ходил по това време? Имаш хубав тен.
— Все някой трябваше да се погрижи за градината ти, мадам.
— Ако си го направил ти, тогава значи вече нямам дом.
— Ами да. Някакви пуерториканци са наели имението и са си устроили нещо като комуна. — Над масата отекна тих смях. — Извинявай, Самюъл, не е редно да се шегуваме.
— Напротив — обади се Джейкъб Мандел. — Това е признак на добро здраве и благополучие. Ако не се надсмиваме над слабостите си, нямаме работа тук!… Тази поука ни я дадоха нашите предходници по време на погромите в Европа. Според тях само така човек може да оцелее.
— Били са прави, разбира се — съгласи се Съндстром, който още хихикаше. — Това макар и временно откъсва хората от проблемите им. Но нека се върнем на кандидата. Направо нямам думи. Сам твърди, че изборът е чудесен, но и напълно неочакван. Предвид фактора време очаквах да се спрем на някой амбициозен тип, който само чака мига политическият Пегас да го издигне на крилете си.
— Май се налага да прочета някоя негова книга — отново го прекъсна тихо Мандел. — Имам чувството, че е равин, но не го разбирам.
— Хич и не се опитвай — каза Уинтърс и благо се усмихна на Съндстром.
— Кандидатът — повтори Съндстром. — Да разбирам ли, че Варак е готов да ни го представи?
— Той както винаги не е пропуснал нищо — отговори Уинтърс и кимна наляво към светещата червена лампичка върху апаратурата, вградена в стената зад него. — Междувременно се е докопал до доста необичайна информация за събития, станали точно преди една година.
— Оман ли? — попита Съндстром, присвил очи над светлината на месинговата лампа. — Миналата седмица в десетина града имаше панихиди.
— Нека обясни господин Варак — предложи беловласият историк и натисна едно копче върху масата.
Стаята се изпълни с тих звън. След няколко секунди вратата на кабинета се отвори и в рамката й застана набит рус мъж на около трийсет и пет години. Беше с тъмночервена вратовръзка и светъл летен костюм, който сякаш щеше да се пръсне от широките му плещи.
— Готови сме, господин Варак. Заповядайте, влезте!
— Благодаря, сър.
Милош Варак затвори вратата към коридора, осветен в приглушена светлина, и се запъти към дъното на библиотеката. Застана пред сребристия екран и учтиво кимна на членовете на Инвър Брас. Отблясъкът от месинговите лампи, отразен в полираната маса, озари лицето му и подчерта изпъкналите скули и голямото чело под пригладената гъста, права руса коса. Очите му бяха леко дръпнати и издаваха славянски произход. Бяха спокойни, умни и някак студени.
— Разрешете да споделя, че се радвам да ви видя отново — рече той на чудесен английски с лек пражки акцент.
— Добре дошъл, Милош — прекъсна го Джейкъб Мандел, като произнесе правилно, по чешки, името му.
— Добър вечер, Варак — каза Съндстром и се облегна.
— Изглеждаш добре, Милош — кимна Гидиън Лоуган.
— Има вид на футболист — усмихна се Маргарет Лоуел. — Дано не те видят от „Редскинс“. Имат нужда от защитници.
— Американският футбол е твърде сложен за мен, госпожо.
— За тях — също.
— Запознах всички с успеха ти — каза Уинтърс и меко добави: — Както го оценяваш ти. Преди да ни разкриеш за кого става дума, припомни, ако обичаш основните изисквания!
— На драго сърце, сър. — Варак огледа масата, за да се съсредоточи. — Първо, вашият човек трябва да е физически привлекателен, но не и красив като жена. За да можем бързо да му създадем имидж през малкото време, с което разполагаме. Затова той трябва да е човек, когото мъжете уважават за добродетелите му, а жените намират за хубав. Не бива да е идеолог, защото част от електората няма да го приеме. Трябва да бъде с добър произход и да е заможен, за да не може да бъде корумпиран. Естествено, не бива да има някакви компрометиращи го тайни. И накрая — най-важното. Кандидатът трябва да притежава достойнства, така че да го изкараме без притеснения на политическата сцена. Той трябва да е общителен, да излъчва сърдечност и чувство за хумор, да има доказани смели постъпки в миналото, без обаче да засенчва президента.
— Хората му няма да го приемат — съгласи се Ерик Съндстром.
— Във всеки случай няма да имат избор, сър — отговори убедено Варак. — Акцията ще се състои от четири етапа. След три месеца нашият анонимен кандидат изведнъж ще се появи на обществената сцена, след шест месеца ще бъде горе-долу добре познат, а към края на годината той ще има рейтинг като този на председателите на Сената и на Камарата на представителите. Това са първият, вторият и третият етап. На четвъртият — няколко месеца преди свикването на партийните конференции — снимката му ще се появи на кориците на „Таим“ и „Нюзуик“, а във вестниците и по телевизията непрекъснато ще споменават неговото име. Не е кой знае каква философия да го постигнем, стига да платим на когото трябва. — Варак направи пауза, после продължи: — И при положение че разполагаме с подходящ кандидат. Аз смятам, че съм го открил.
Членовете на Инвър Брас учудено се взряха в чеха, после предпазливо се спогледаха.
— В такъв случай — поде Маргарет Лоуел — съм готова да се омъжа за него.
— Аз също — каза Гидиън Лоуган. — Стига с тези предразсъдъци!
— Извинявайте — прекъсна го Варак. — Нямах намерение да идеализирам кандидата. Той е човек от кръв и плът. Изградил си е качествата, които описах, благодарение на богатството, спечелено с къртовски труд и рискове. Кандидатът е самоуверен и спокоен, защото не иска нищо от другите и знае цената си.
— Кой е той? — попита Мандел.
— Мога ли да ви го покажа? — каза Варак с уважение, после извади от джоба си дистанционното управление и се дръпна от екрана. — Не е изключено някои от вас да го познаят и тогава трябва да оттегля твърдението си, че кандидатът е анонимен.
Апаратът светна и върху екрана се появи лицето на Евън Кендрик. Диапозитивът беше цветен и на него личаха тенът му, както и наболата брада и кичурите светлокестенява коса, които падаха над ушите и врата му. Беше присвил очи срещу слънцето, гледаше към водата, а в израза му се четеше любопитство, но и тревога.
— Прилича на хипар — каза Маргарет Лоуел.
— Обстоятелствата обясняват вашата реплика — отвърна Варак. — Диапозитивът е правен миналата седмица — четвъртата седмица от пътешествието, което той всяка година прави по бързеите на Скалистите планини. Ходи сам, без приятели или водач.
Чехът продължи да сменя през няколко секунди диапозитивите. На тях Кендрик караше кану между зъбери, сред фонтан от пръски и пяна. На фона на горите изглеждаше съвсем мъничък с лодката си сред непредсказуемите стихии на природата.
— Един момент — извика Самюъл Уинтърс и погледна през очилата с рогови рамки. — Нека видим този диапозитив! — продължи той и внимателно го разгледа. — Не си ми споменавал, че след лакътя на реката се е насочил към базовия лагер при водопада Лава.
— Да, сър.
— Значи е минал през най-опасните бързеи.
— Да, сър.
— Без водач?
