Франция беше лошо.
— Друго имам предвид — излъга Кендрик, като се надяваше да е убедителен. — Трябваш ми.
— За какво?
— Сигурно ще се захвана с няколко проекта и ми е нужен съветът ти. — Това беше друга лъжа, по- несериозна, и Евън добави бързо: — Пък и къщата ми се нуждае от основен ремонт.
— Мислех, че току-що си я построил.
— Бях зает с други неща и не й обърнах внимание. Проектът е ужасен, нямам гледката, на която разчитах, не виждам планината и езерата.
— Никога не те е бивало с изгледа.
— Трябваш ми. Моля те, ела.
— Имам работа в Париж. Налага се да преведа едни пари, обещах.
— Ще ги преведеш от моята сметка.
— Става дума за един милион.
— Ако искаш, преведи и десет. Аз съм тук, а не в стомаха на някоя акула… Няма да те моля, Мани, но наистина имам нужда от теб.
— Е, може би за седмица-две — рече сприхавият старец. — И в Париж имат нужда от мене, нали разбираш.
— Ще има доста опечалени, знам го със сигурност — отговори Евън меко, с облекчение.
— Какво?
За късмет звънна телефонът и не се наложи Кендрик да повтаря. Вече имаха инструкции.
— Аз съм човек, когото никога не сте виждали, с когото никога не сте говорили — рече Евън в слушалката на телефонния автомат във военновъздушната база „Андрюс“ във Вирджиния. — Отправям се към реките и планините, където съм бил през последните пет дни. Ясно ли е?
— Да — потвърди франк Суон, заместник-шеф на Консулския отдел в Държавния департамент. — Няма да се опитвам да ви благодаря.
— Недейте.
— Не мога. Дори не знам как се казвате.
ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ
ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО
ЗАПОЧВАЙТЕ
Мъжът се бе навел над клавиатурата. Очите му блестяха, мозъкът му работеше безпогрешно, въпреки че той бе капнал от умора. Продължаваше да вдишва дълбоко, сякаш така мислеше по-добре. Не беше мигвал от близо две денонощия — чакаше промени в Бахрейн. По едно време спря токът, комуникациите бяха прекъснати… настъпи тишина. Малцината посветени в Държавния департамент и Централното разузнавателно управление сега може би също дишаха дълбоко, разсъждаваше той, но чак сега. Преди всичките бяха затаили дъх. В Бахрейн положението бе навлязло в задънена улица, изходът беше неясен. Ала нещата се промениха.
Всичко беше приключило. Обектът се бе качил на самолета. Беше победил. Мъжът продължи да пише.
Нашият човек свърши работа. Апаратурата ми е във възторг; въпреки че не даде категоричен отговор. Зее пак посочи, че би могъл да успее. Уж е неодушевена, а също налучка какво предусещам.
Обектът пристигна тази сутрин, въобразява си, че всичко е приключило, че животът му ще се върне в ненормалната си нормалност, но греши. Всичко е наред, докладът е готов. Средствата трябва да бъдат намерени, ще бъдат намерени. Ще удари светкавица: той ще е мълнията, която ще промени съдбата на една нация. За него това е само началото.
ВТОРА КНИГА
ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ
ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО
ЗАПОЧВАЙТЕ
Начинът е намерен! Както пише в древните веди. „При хората дойде огнен бог.“ Той ми се представи, както аз на него. Оманската операция приключи. Край! Успях да проникна в компютрите и му дадох Всички данни. Той е забележителен човек, за какъвто всъщност смятам и себе си. Посветил се е на свещената си кауза, както аз — на своята.
Досието е попълнено и отива в архив, аз също приключвам с описанието и анализа на случая. Заемам се с друг.
16
Една по една, като безшумни леки колесници, петте лимузини свалиха собствениците си пред мраморното стълбище към входа с колоните на имението край Чесапийк Бей. Хората идваха на различен интервал от време, за да не оставят усещането, че бързат, в шофьорите по магистралата и в минувачите в богаташкото селище на източното крайбрежие на Мериланд. Всички пристигащи бяха баснословно богати и се събираха, колкото да прекарат в кратък разговор вечерта, нещо обичайно за градчето, където живееха все хора от лъв нагоре. Случваше се някой преуспяващ местен банкер да надзърне през прозореца, да види лъскавите лимузини, които се плъзгаха край него, и да мечтае и той да има късмета да присъства на разговорите, водени на чаша бренди или по време на игра билярд, но мечтите му се простираха дотук.
Баснословно богатите бяха щедри към околните и хората от градчето имаха сметка от тях и също намазваха от присъствието им. Армиите прислужници и градинари, които с тлъстите си надници изхранваха цели родове, гледаха именията да лъщят от чистота, когато господарите им се прибираха от Лондон или Париж. А хората с по-престижни професии получаваха като награда и по някоя акцийка, докато се черпеха със стопаните на именията в кръчмата в центъра на селището. Банкерите, търговците и останалите достопочтени жители обичаха своите богаташи и не даваха и прашинка да падне върху главите на прочутите им съграждани. Правеха го дори заобикаляйки някой и друг закон — едно твърде невинно прегрешение, като се има предвид как тия лекета, журналистите от жълтата преса, изопачаваха до неузнаваемост всичко, само и само да пробутат на купувачите изданията си. Обикновеният човек можеше да се напие като свиня или да вдигне страхотен скандал на жена си или съседа, дори да катастрофира с колата, но никой не довтасваше да прави нелепи снимки и да ги публикува в клюкарските вестничета. Защо богатите биваха одумвани от хора, които не можеха да им стъпят и на малкия пръст? Богатите бяха друга порода. Осигуряваха работни места, правеха щедри дарения на благотворителни организации и облекчаваха донякъде живота на тези, с които се сблъскваха. Тогава защо все бяха в устата на хората?
Така разсъждаваха жителите на градчето. Местната полиция сегиз-тогиз си затваряше очите за някои дребни нарушения. Така всички си живееха мирно и сговорно. И потулваха някои тайни на привилегирования си оазис, в който бе и имението на брега на Чесапийк Бей.
Но потайността е нещо относително. Тайните на един човек са шега за друг. Доста често папките с гриф
