Халюцинирам, мислеше си Кендрик: скъп човек от миналото го викаше, за да му вдъхне кураж. Това бе единствената привилегия на обречения. Погледна от походното легло прозореца; луната се отдалечаваше, светлината й избледняваше. Нямаше да я види. Скоро нямаше да има нищо освен тъмнина.
— Евън! Евън!
Сякаш го викаше Мани. Беше налице винаги, когато младият му приятел имаше нужда от него. И ето сега най-после беше тук, за да го успокои. О, Боже, Мани, дано някак научиш, че съм се върнал! Че най- накрая съм те послушал. Намерих го, Мани! И други ще го направят. Зная! Моля те, гордей се поне малко с мен.
— По дяволите, Кендрик! Къде си, за Бога?
Този глас не беше халюцинация! Нито пък тупуркането на стъпките по тясната стълба! И още стъпки! Божичко, нима вече беше мъртъв?
— Мани!… Мани! — извика той.
— Тук е! Ето я стаята! Избий я, мускулести умнико!
Вратата на стаичката падна с оглушителен тътен, сякаш бе ударил гръм.
— По дяволите, момче! — извика Еманюел Уайнграс, щом видя, че Кендрик се изправя, залитайки, от походното легло в килията. — Така ли трябва да се държи един уважаван конгресмен? Мислех, че съм те възпитал по-добре!
Със сълзи на очи баща и син се прегърнаха.
Всички се събраха в модерно обзаведената всекидневна на Хасан в покрайнините на града. Бен Ами беше окупирал телефона, след като Уайнграс му го беше преотстъпил след дълъг и оживен разговор с младия султан Ахмат в Маскат. На шест метра около голямата маса седяха седем души, представляващи правителствата на Бахрейн, Оман, Франция, Великобритания, Западна Германия, Израел и Организацията за освобождение на Палестина. Както се бяха разбрали, нямаше представител на Вашингтон, но имаше кой да защитава тайните интереси на САЩ, свързани с конгресмена. При тях — между израелеца и човека от ООП, седеше и Еманюел Уайнграс.
Евън беше до ранения Яков, двамата се бяха разположили в кресла един до друг, нали бяха най- пострадали.
— Чух думите ви в „Арадус“ промълви Синия меко. — Мислех си за тях.
— Това е всичко, което исках от вас.
— Трудно е, Кендрик. Изживели сме толкова много, не аз, разбира се, но бащите и майките ни, дядовците и бабите…
— И поколенията преди тях — добави Евън. — Никой с капчица ум или чувствителност не го отрича. Ала в известен смисъл са го направили самите те. Палестинците не са в дъното на погромите и изтреблението, но някой трябваше да поеме вината на свободния свят и те безпричинно станаха новите жертви.
— Знам. — Яков кимна бавно. — Чувал съм фанатиците по Западния бряг и в Газа.
— Защо?
— Служат си с думите, използвани срещу нас в продължение, както каза ти, на поколения… И все пак те също убиват! Убиха двамата ми братя и много други!
— Но това все някога трябва да спре!
— Нека помисля.
— Това е началото.
Мъжете около масата рязко се изправиха. Кимнаха си и един по един отидоха през дневната при входната врата, а оттам излязоха при служебните коли, без да дават да се разбере, че в къщата има още хора. Домакинът, Хасан, мина през сводестия коридор и се обърна към последните си гости. В началото думите му не се чуваха от кашлицата на Еманюел Уайнграс, който се превиваше от пристъпа в дневната. Евън понечи да се изправи, Яков го сграбчи за ръката и поклати глава. Американецът разбра и отново седна.
— Посолството на САЩ в Маскат ще бъде освободено след три часа, терористите ще се измъкнат с кораб, осигурен от Сахиб ал Фаракхалиф.
— С него какво ще стане? — попита Кендрик ядосано.
— Отговорът ще прозвучи само между тези четири стени. От двореца ми наредиха да ви съобщя, че не трябва да се разчува. Разбирате ли? Ще се подчините ли на заповедта?
Всички кимнаха.
— Сахиб ал Фаракхалиф, познат ви като Махди, ще бъде екзекутиран без съд и присъда, защото престъпленията му срещу човечеството са толкова безобразни, че той не заслужава да застане пред съд. Както се изразяват американците, ще го направим „по нашия си начин“.
— Мога ли да кажа нещо? — запита Бен Ами.
— Разбира се — отвърна Хасан.
— Всичко е уредено: ние с колегите ми се връщаме в Израел. Тъй като никой от нас няма паспорт или документи, емирът е осигурил специални мерки и самолет. До един час трябва да сме в голямата зала на летището. Извинявайте за ненадейното заминаване. Хайде, господа!
— Вие извинявайте — рече Хасан и кимна, — че няма как да ви се отблагодарим.
— Намира ли ви се уиски? — запита Червения.
— Каквото пожелаете.
— Каквото ви отпусне сърцето. Обратното пътуване е дълго и ужасно, а аз мразя самолетите. Страхувам се.
Евън Кендрик и Еманюел Уайнграс седяха един до друг в креслата в дневната на Хасан. Чакаха нарежданията на изтормозения, замаян американски посланик, на когото му беше разрешено да се свързва само по телефона. Двамата стари приятели — често пъти отнесеният ученик и резкият учител — сякаш изобщо не се бяха разделяли. И въпреки това сега ученикът беше водачът и двигателят, а учителят се подчиняваше.
— Ахмат сигурно е на седмото небе от облекчение — каза Евън, отпивайки от брендито.
— А, едва ли.
— Защо?
— Изглежда, има неколцина души, които искат да се отърват от него, да го пратят пак в Щатите, защото го мислят за твърде млад и неопитен да се справя с нещата. Той ги нарече „безочливи търгаши, които дърпат конците“. Кани ги в палата, за да ги омилостиви.
— Това добре. Какво друго?
— Има още една групировка, която се домогваше да вземе нещата в свои ръце, да взриви посолството, ако се наложи. Готова е на всичко, само и само да завладее отново страната. Откачени са на тема оръжие; това са същите, които Консулският отдел нае да те вземат от летището.
— С тях какво ще прави?
— Няма голям избор, освен ако не искаш да крещят името ти от минаретата. Извика ли ги, ще седнат да се перчат с връзките си с Държавния департамент и ще дадат още един повод на всички откачени в Близкия изток.
— Ахмат си знае най-добре.
— Накрая има още нещо, но той трябва да го свърши сам. Трябва да се поразмърда и да избие всички онези мръсни копелета.
— Не, Мани, не това е начинът. Така клането ще продължава до безкрай…
— Грешиш! — извика Уайнграс. — И още как! Нека им е за поука, докато всички научат цената, която трябва да платят!
Старият архитект ненадейно бе обхванат от продължителна, отекваща кашлица, която идваше от най- дълбоките, най-кървящи кухини на гърдите му. Лицето му почервеня, а вените на врата и челото му посиняха и се издуха.
Евън сграбчи стария си приятел за рамото, за да спре треперенето му.
— Ще говорим по-късно — каза той, когато кашлицата утихна. — Върни се с мен, Мани.
— Заради това ли? — Уайнграс клатеше глава отбранително. — Просто съм настинал. Времето във
