— Млък. Свърши си работата и ще ти дам почетна значка. — Архитектът подаде на Сивия длетото, което беше взел от Хасан, защото знаеше от плана за безопасност на сградата, че ще им трябва. — Побързай, тези работи са тънки.
Командосът пъхна длетото под ключалката на таблото и със силата на трима обикновени мъже го натисна. Таблото шумно щракна и се отвори.
— Подай ми фенерчето! — изрече израелецът. — Открий кабелите!
Еманюел Уайнграс неспокойно оглеждаше кабелите отдясно наляво, местеше снопа светлина по всеки оцветен кабел. Осми, девети, десети… единайсети.
— Къде е дванайсетият? — изкрещя Мани. — Разпознах всички лъжливи букси! Трябва да има още един кабел! Без него ще се получи взрив!
— Ето. Тук има знак! — извика Сивия и докосна седмия кабел. — Веднага след третата лъжлива букса. Пропуснали сте го!
— Обезвредих го! — Уайнграс внезапно се закашля, преви се надве на пода и се замъчи да се успокои.
— Не се безпокойте, господин Уайнграс — рече меко Сивия, докосвайки стареца по слабото рамо. — Кашляйте си. Никой не ви чува тук.
— Обещах, че няма…
— Има обещания, които и да искаме, не можем да спазим, сър.
— Престани с тази проклета учтивост! — Спазъмът премина и Мани несръчно и мъчително се изправи на крака. Командосът нарочно не му помогна. — Добре, войниче — рече Уайнграс, като дишаше дълбоко. — Теренът е безопасен — от наша гледна точка. Хайде да намерим моето момче.
Сивия отново се върна на своето:
— Въпреки че характерът ви не е съвсем благороден, сър, аз ви уважавам — рече израелецът. — И заради всички нас не мога да ви разреша да ни придружите.
— Какво!
— Не знаем какво има на горните етажи…
— Аз пък зная, негоднико! Момчето ми е там горе!… Дай ми пистолет, Мислителю, или ще пратя телеграма на министъра на отбраната на Израел, за да му съобщя, че притежаваш свинеферма!
Уайнграс изведнъж ритна командоса в пищялите.
— Непоправим сте! — промърмори Сивия, без да помръдне крак. — Невъзможен!
— Хайде! Дай ми оня малък пистолет. Знам, че е у теб.
— Моля ви, не го използвайте, освен ако не ви кажа — рече командосът, като повдигна левия си крачол и се наведе да вземе малкия револвер, прибързан над коляното му.
— Не съм ли ти казвал, че съм бил в армията?
— В армията ли?
— Разбира се. С Менахем непрекъснато се боричкахме…
— Менахем никога не е бил в армията…
— Значи е бил някой друг образ с гола глава. Да тръгваме!
Стиснал картечницата, Бен Ами говореше по радиостанцията от сянката при входа на сградата.
— Ама защо е с теб? — запита агентът на Мосад.
— Защото е невъзможен! — отвърна Сивия нервно.
— Това не е отговор! — настоя Бен Ами.
— Нямам друг. Прекъсвам. Стигнахме шестия етаж. Ще се свържа с теб, когато е възможно.
— Разбрах.
Двама от командосите застанаха отстрани на двойната врата вдясно на площадката; третият отиде в дъното на коридора, пред единствената друга врата, под която се процеждаше светлина. Еманюел Уайнграс с триста мъки остана на мраморното стълбище; гърдите му хриптяха от безпокойство, ала той правеше всичко възможно да не се закашля.
— Хайде! — прошепна Сивия.
Двамата избиха вратата с рамене и веднага се хвърлиха на земята, докато двама араби в роби в двата края на стаята се обърнаха и откриха стрелба. Пистолетите им не можеха да се мерят с картечниците — арабите бяха покосени. Тичешком се появиха трети и четвърти човек — единият, в бяла роба, изскочи иззад огромното махагоново писалище, другият — някъде отляво.
— Спрете! — извика Сивия. — Или и двамата сте мъртви!
Мургавият мъж с широките одежди от тънък плат спря и прикова пламтящ поглед в израелеца.
— Знаете ли какво направихте? — запита той с нисък заплашителен глас. — Охраната на сградата е най-добрата в Бахрейн. Органите на властта ще са тук след минути. Хвърлете оръжието, или ще бъдете убити.
— Здравей, отрепко! — извика Еманюел Уайнграс, който влезе в стаята с усилие, както ходят възрастните, когато краката не ги държат, особено при силна възбуда. — Системата ти не струва, пък и си правил икономии.
— Ти!
— Че кой друг? Трябваше да те размажа преди години в Басра. Но знаех, че моето момче ще се върне и ще те намери, измет такава. Беше само въпрос на време. Къде е той?
— Ще му подаря живота, ако спасиш моя.
— Не си в състояние да се пазариш…
— А може и да съм — прекъсна го Махди. — Той е на път за тайно летище, откъдето един самолет ще го закара над морето. Крайна цел — плитчините на Катар.
— Акулите — рече Уайнграс студено, със сдържана ярост.
— Точно така. Едно от удобствата на природата. Е, ще се пазарим ли? Аз единствен мога да ги спра.
Старият архитект, чието слабо тяло трепереше, докато той си поемаше дълбоко дъх, гледаше втренчено високия мургав мъж, облечен в роба. Отвърна притеснено:
— Ще се пазарим. За Бога, препоръчвам ти да си удържиш на думата, инак ще те преследвам до дупка с цяла армия наемници.
— Винаги си драматизирал нещата, евреино. — Махди погледна часовника си. — Има време. При такива полети няма радиовръзка със земята, самолетът не е проверяван. По график трябва да излетят по изгрев слънце. Ще се обадя веднага щом изляза оттук; самолетът няма да излети, а вие с малката ти армия, които и да са те, ще поемете натам без номера, отрепка такава… Разбрахме се.
— Не! — Сивия измъкна ножа и се нахвърли върху Махди, като го сграбчи за робата и го метна върху писалището. — Никакви пазарлъци, никакви сделки, никакви преговори! Сега става дума само за твоя живот! — Сивия забоде върха на острието в месото под лявото око на мъжа от Чикаго. Махди изпищя, кръвта се застича надолу по бузата към отворената му уста. — Обаждай се веднага, или ще изгубиш първо това око, после и другото! Сетне за теб ще е без значение къде ще забия ножа: няма да го виждаш. — Командосът се пресегна, сграбчи телефона от писалището и го стовари до кървящата глава на Махди. — Ето ти пазарлъка, измет такава! Кажи ми телефона, ще го набера вместо тебе… за да съм сигурен, че е летище, а не някоя частна казарма. Казвай го!
— Не… не мога!
— Острието влиза!
— Не, спри! Няма летище, няма самолет!
— Лъжец!
— Не сега. По-късно!
— Ще изгубиш едното си око, лъжец такъв!
— Той е тук! За Бога, спри! Той е тук!
— Къде? — избоботи Мани и се втурна към бюрото.
— В западното крило… има стълбище отдясно в коридора, малък склад под покрива…
Еманюел Уайнграс не изслуша думите докрай. Изхвърча от стаята, крещейки с цяло гърло:
— Евън! Евън!
