на терористи. Сега, когато съществуваха какви ли не психотропни вещества, никой от Масадската бригада нямаше да позволи да го заловят жив на място, където действията му дори и смътно можеха да бъдат свързани със събитията в Оман. Израел не можеше да си позволи да му търсят отговорност за изтребването на двеста трийсет и шестимата американски заложници и израелската намеса трябваше да бъде прикрита дори с цената на светотатственото самоубийство на изпратените в Югозападна Азия хора. Те разбираха за какво става дума; всеки бе протегнал китка на летището в Хеброн, за да може лекарят да закрепи добре лепенката. Всеки проследи с поглед как той бързо вдига лявата ръка до устата му, където твърдите зъби срещаха меката закръглена издутина. Бе достатъчно да я счупят и щяха да умрат.
Улица „Туджар“ беше безлюдна и тиха, лампите бяха забулени от талазите мъгла, стелещи се откъм Персийския залив. Сградата, известна под името „Сахалхуди“, беше тъмна, ако не се броят няколкото светещи кабинета на последния етаж и неясният проблясващ неонов надпис зад стъклените врати на входа, където на бюрото с вестник в ръка седеше отегчен мъж. При завоя бяха паркирани малък син автомобил и черна лимузина. Двама униформени бодигардове нехаеха пред вратата, което значеше, че вероятно има охрана и отзад в сградата. Наистина имаше: един-единствен човек. Сивия, Черния и Червения се върнаха в раздрънканото такси на седемдесет метра на запад, на ъгъла на Ал Мотана. На задната седалка беше раненият Яков, отпред седяха Бен Ами и Еманюел Уайнграс, който на светлината на таблото още изучаваше архитектурния план на сградата. Сивия докладва през отворения прозорец; Яков им даде инструкции.
— Черния и Червения, оправете се с охраната и влезте вътре. Сивия, ти ще вървиш отзад с Бен Ами и ще прережеш жиците…
— Задръж, разузнавач такъв! — рече Уайнграс, като се завъртя на предната седалка. — Реликвата на Мосад, която седи до мене, не разбира нищо от алармени инсталации, освен може би как да ги задейства.
— Не е точно така, Мани — възрази Бен Ами.
— Нима си въобразяваш, че ще откриеш предварително закодираните кабели, нарочно разместени и водещи до мними букси за балъци като тебе? Ще предизвикаш цял панаир! Отивам с тях.
— Господин Уайнграс — обади се настоятелно Синия от задната седалка. — Представете си, че се закашляте… че получите един от пристъпите, на които за жалост сме били свидетели.
— Няма — отговори простичко архитектът. — Нали ви казах, че там вътре е синът ми.
— Вярвам му — рече Сивия от прозореца. — Пък и нали ще си плати, ако сбърка.
— Ето на, че излязох прав, Мислителю.
— Ама, моля ви…
— О, затваряй си устата. Да тръгваме.
Ако на улица Туджар имаше безпристрастен наблюдател, то следващите минути щяха да му заприличат на сложно движение на голям часовник, в който всяко зъбчато колелце задвижва следващото, а то на свой ред предизвиква обратно движение в неистовата инерция на механизма, без обаче нито едно зъбче да наруши последователността или да направи погрешен ход.
Червения и Черния отвлякоха двамата пазачи отпред, без те дори да разберат, че на сто метра има враг. Червения си смъкна сакото, едвам навлече куртката на единия от пазачите, закопча я, сложи фуражката с козирка, нахлупи я и бързо изтича обратно при стъклената врата, където лекичко почука, придържайки лявата си ръка зад гърба, като с комични движения се молеше да го пуснат вътре да се облекчи. Всеки е бил на зор — мъжът вътре се засмя, остави вестника и натисна копчето на бюрото. Сигналното устройство се задейства; Червения и Черния се втурнаха вътре и преди да е осъзнал грешката си, портиерът от нощната смяна лежеше в безсъзнание на мраморния под. Появи се и Сивия, който вкара единия пазач, влачейки го през лявото крило, което успя да хване, преди да се е затворило, а след него вървеше Еманюел Уайнграс, който носеше захвърленото сако на Червения. Черния изтича навън да намери втория пазач, а Уайнграс задържа вратата. Когато всички бяха вътре, Червения и Синия завързаха тримата от охраната зад широкото бюро на портиера и им запушиха устата, докато Черния вадеше от джоба си дълга спринцовка: махна пластмасовата обвивка, провери дали спринцовката е пълна и би от лекарството на изпадналите в безсъзнание араби. След това тримата командоси изтеглиха неподвижните служители на Сахалхуди в дъното на огромното фоайе.
— Махнете се от светлината! — прошепна Червения на Уайнграс. — Идете в коридора при асансьорите!
— Какво?…
— Чувам нещо навън!
— Така ли?
— Може би двама-трима души. Бързо!
Тишина. А зад дебелите стъклени врати двама явно пияни американци се клатушкаха по паважа, като по-скоро нежно изричаха, отколкото пееха думите на позната мелодия. „Към масите долу при Мори, към мястото, което обичаме толкова много…“
— Наистина ли ги чу, синковецо? — запита Уайнграс, впечатлен.
— Иди отзад — рече Сивия на Черния. — Знаеш ли пътя?
— Проучих плана… разбира се, че го знам. Ще чакам сигнала и ще обезвредя и последния. Имам още от чудотворния еликсир.
Черния изчезна в южния коридор, а Сивия притича през преддверието; Уайнграс се бе запътил към стоманена врата, която водеше към сутерена на сградата.
— По дяволите! — извика Мани. — Заключена е!
— Можеше да се очаква — каза Сивия, докато издърпваше от джоба си черна кутия и я отваряше. — Не е проблем. — Командосът извади от кутийката нещо като маджун, залепи го плътно около ключалката и вкара трисантиметров навит фитил. — Дръпнете се, ако обичате. Няма да се взриви, но температурата е висока.
Уайнграс наблюдаваше удивен как точно преди да гръмне, веществото става яркочервено, сетне синьо. Стоманата се разтопи пред очите му и ключалката падна.
— Наистина си голяма работа, Мисли…
— Стига с тоя прякор!
— Да вървим — съгласи се Мани. Откриха алармена инсталация: беше монтирана в огромно метално табло в северния край на сутерена. — Подобрен модел — изрече архитектът, като вадеше от левия си джоб резач за кабели. — На всеки шест захранващи проводника има по две лъжливи букси… всеки проводник покрива от пет до десет хиляди квадратни метра площ… което, като се вземе предвид големината на съоръжението, означава, че кабелите вероятно са не повече от осемнайсет.
— Осемнайсет кабела — повтори Сивия неуверено. — Това прави шест лъжливи букси…
— Точно така, Мисли… извинявай.
— Благодаря.
— Ако срежем някой от тях, ще гръмне цяла рокгрупа.
— Откъде знаете? Казахте, че предварително кодираните кабели са разместени… за балъци като Бен Ами. Откъде сте сигурен?
— Благодарение на техниците, приятелю. Мърлячите, които вършат тази работа, мразят до смърт схемите, затова улесняват себе си и другите, които трябва да обслужват системите. На всеки обърнат кабел слагат знак — обикновено с плоски клещи високо в горния край. След като оправят системата, се обаждат и казват, че са изгубили цял час да открият лъжливите кабели, защото схемите не били ясни… никога не са.
— Ами ако грешите, господин Уайнграс? Ако тук е работил съвестен техник?
— Изключено. Такива няма — отговори Мани, като вадеше от десния си джоб фенерче и длето. — Хайде, изкърти таблото; имаме осемдесет-деветдесет секунди да срежем дванайсетте кабела. Можеш ли да си представиш? Оня кух негодник, Хасан, каза, че батериите били слаби. Давай!
— Защо да не използвам гела, с който отворих вратата? — рече Сивия.
— Да, и с топлината да задействаш всичките аларми, включително противопожарната система? Край! Връщам те обратно — да те обучават.
— Много ме притеснявате, господин…
