погледнем. Продължавай, Варак.
— Да, сър. Знам, че нищо не бива да излиза от тази стая, и затова съм приготвил досието на конгресмена в диапозитиви. — Чехът натисна дистанционното управление и двойните снимки на Кендрик в арабски дрехи на улицата в Маскат бяха заменени от диапозитив на текст, написан на машина. Буквите бяха едри, а междуредието — тройно. — Всеки диапозитив — продължи Варак — представлява около една четвърт от обикновена страница, всички негативи, естествено, бяха унищожени в лабораторията долу. Проучих кандидата до десето коляно, но може и да съм изпуснал някои неща, които ви интересуват. Така че не се колебайте, питайте. Ще ви гледам и когато всеки от вас кимне, че е приключил да чете и да записва, ще сменям диапозитива. През следващия час вие ще се запознаете с Евън Кендрик — от деня, в който се е родил, до миналата седмица.
Ерик Съндстром кимаше пръв. Маргарет Лоуел и Джейкъб Мандел си оспорваха честта да бъдат последни, но пишеха не по-малко от Гидиън Лоуган. Ръководителят на групата Самюъл Уинтърс не записа почти нищо — той беше убеден.
След три часа и четири минути Милош Варак изключи апаратурата. След още два часа и седем минути въпросите бяха изчерпани и Варак излезе от библиотеката.
— Ще цитирам нашия приятел — обади се Уинтърс. — Ако кимнете, значи сте съгласни. Поклатете глава, ако имате възражения. Започваме от Джейкъб.
Бавно и замислено членовете на Инвър Брас кимваха един по един в знак на съгласие.
— Единодушни сме — продължи Уинтърс. — Конгресменът Евън Кендрик ще бъде следващият вицепрезидент на Съединените щати. А единайсет месеца по-късно ще стане и президент. Кодовото му название ще бъде Икар — нещо като предупреждение и пламенна надежда, че за разлика от толкова свои предшественици той няма да политне към слънцето и да се сгромоляса в морето. И Бог да ни е на помощ!
17
Конгресменът Кендрик от девети избирателен окръг в щата Колорадо седеше на бюрото в кабинета си и гледаше съсредоточеното лице на секретарката си — тя не спираше да говори за особено важни писма, за дневния ред на заседанията в Камарата на представителите, за изявления и приеми, на които трябвало непременно да отиде, каквото и да мислел главният му съветник. Дърдореше като картечница, с лек ирландски акцент.
— Ето я програмата за седмицата.
— Бива си я, Ани. Не можеш ли да изпратиш едно циркулярно писмо, че съм прихванал нещо венерическо и не искам да заразявам никого.
— Я не се занасяйте, Евън — извика Ан Мълкахи О’Райли, жена на средна възраст, която от доста време бе във Вашингтон и знаеше всички порядки. — Непрекъснато ви одумват и аз няма да го търпя! Знаете ли какво шушукат тук, на Капитолия? Че не ви пука за нищо и пилеете луди пари колкото да се запознаете с някоя от вашата черга.
— Ти вярваш ли, Ани?
— Ами, вярвам! Живеете като отшелник. Ще се радвам да ви хванат да се къпете гол с първата красавица на Вашингтон! Тогава поне ще знам, че правите нещо.
— Може би не ми се прави нищо.
— И таз добра, не му се правело! Според социологическите проучвания по редица показатели повечето от тия палячовци тук не могат да стъпят и на малкия ви пръст, но кой ли го е еня!
— Крият резултатите, защото не им отърва, Ани — на мен също. Никъде не ме искат. Неколцината ми колеги от двете партии, които ме забелязват, са ми лепнали толкова много епитети, че те взаимно се изключват. След като не могат да разберат що за птица съм, ме пращат в десета глуха, а това не е кой знае каква философия, понеже аз нямам нищо против.
— Бог ми е свидетел, невинаги съм съгласна с вас, но вие сте сред малцината мислещи хора, които съм срещала… Но карай. Какво ще отговорите?
— Ще видим после. Мани обаждал ли се е?
— Два пъти, но не ви свързах, защото исках да поговоря с вас.
Кендрик се наведе и я изгледа студено, почти ядосано със сините си очи.
— Никога повече не го прави, Ани. За мен няма нищо по-важно на света от този човек.
— Разбрах, сър — сведе поглед секретарката.
— Съжалявам — побърза да се извини Евън, — поувлякох се. Ти си гледаш работата, а аз не те улеснявам особено. Извинявай.
— А, нищо. Знам какво сте преживели с господин Уайнграс и какво означава той за вас — толкова пъти съм идвала по служба в болницата. Нямах право да се намесвам. Но от друга страна, наистина се опитвам да си гледам работата, а вие не сте от най-лесните шефове на Капитолия.
— Бих предпочел да бъда другаде…
— Да, затова зачерквам приемите — и бездруго от тях ще имате повече вреда, отколкото полза. — Ан О’Райли се изправи и сложи една папка на бюрото на конгресмена. — И все пак е добре да хвърлите едно око на предложението на вашия колега, сенатора от Колорадо. Доколкото разбрах, иска на мястото на един хълм да бъде построен воден резервоар. Изкуствено езеро, покрай което по-късно израстват жилищни сгради.
— Няма що, доста прозрачни са му намеренията на това копеле! — възкликна Евън и отвори рязко папката.
— Ще би свържа с господин Уайнграс.
— Още ли му викаш господин Уайнграс? — попита Кендрик, като преглеждаше папките. — С теб не може да се излезе на глава. Най-малко десет пъти ти е казвал да му викаш Мани.
— Е, от време на време му казвам и така, но не ми е лесно да говоря с него.
— Защо? Защото много крещи ли?
— А, не. То оставаше да му се сърдя за това, нали моят благоверен е полицай, дай му да подвиква.
— Подвиква ли?… — учуди се Кендрик.
— Така се казва на бостънски, но не това е причината.
— А коя е тогава?
— Една негова приумица, Мани си я повтаря като курдисан. Заговоря ли му на малко име, ми казва: „Сладурче, прилича ми на вариететен номер. Дали да не го наречем «Мани и неговата ирландка Ани?»“ Викам му: „Нещо не ми допада, Мани“, а той: „Зарежи онова животно, ченгето, дето ми се пише приятел, и тръгни с мен. Той ще разбере огромната ми страст“, на което отговарям, че въпросното ченге не знае що е страст.
— Я не казвай на съпруга си — засмя се Кендрик.
— А, вече му казах. А той отвърна, че лично щял да ни купи самолетните билети. Те с Уайнграс вече успяха няколко пъти да се напият…
— Да се напият ли? Дори не знаех, че се познават.
— Грешката е моя — цял живот ще съжалявам за нея. Беше преди осем месеца, когато заминахте за Денвър…
— А, да. За конференцията на щата, Мани още не го бяха изписали. Помолих те да му отидеш на свиждане и да му занесеш „Интернешънъл Хералд Трибюн“, дето излиза в Париж.
— Заведох на вечерното свиждане и Пади. Не че съм страхлива, но дори аз не смея да ходя вечер сама по улиците, пък и ченгето нали затова е ченге — да ме пази.
— И какво стана?
— От пръв поглед се харесаха. Една вечер ми се наложи да работя до късно и Пади настоя да иде сам в болницата.
Евън бавно поклати глава.
— Извинявай, Ани. Не знаех. Нямах намерение да ви намесвам със съпруга ти в личния си живот. А и Мани не ми е казал.
— Сигурно е било в бутилките с вистерин.
