Чехът от Инвър Брас метна на бюрото бял плик.
— Какво?
Партридж тутакси отиде при плика, седна и го отвори, след което започна да вади снимките една по една и да ги разглежда на светлината на настолната лампа със зелен абажур. Очите му се разшириха, конгресменът пребледня, после стана червен като домат от гняв. Това, което видя, направо го смая. Разсъблечени или съвсем голи младежи смъркаха по двама, трима или четирима бял прах, пръснат по масите. Имаше моментни неясни снимки на спринцовки, хапчета и бутилки от бира и уиски. Накрая — фотографии на няколко двойки, които правеха любов.
— Техниката вече е постигнала чудеса — каза Ват рак. — Има толкова малки фотоапарати, че се вместват в копче от сако или риза…
— Господи! — възкликна отчаяно Партридж. — Това е къщата ми в Арлингтън! А това е…
— Домът на конгресмена Букбайндър в Силвър Спрингс, както и къщите на други трима членове на комисията ви. Често сте в командировки и отсъствате от Вашингтон, нали?
— Кой е правил снимките? — попита едва чуто Партридж.
— Не мога да ви кажа, но ви гарантирам, че фотографът е далеч оттук, без негативите и без да има възможност да се върне в страната. Следваше политология на обменни начала.
— Постигнахме толкова много и сега всичко отива на вятъра… О, боже!
— Защо, господин конгресмен? — искрено се учуди Варак. — Тези младежи не са от комисията. Дори не са ваши адвокати или счетоводители, нито пък съветници. Това са деца, допуснали ужасна грешка. Отървете се от тях, кажете им, че ако не потърсят помощ и не влязат в правия път, животът и кариерата им ще пропаднат, но не прекратявайте дейността на комисията.
— И кой ще ни повярва сега! — изпъшка Партридж, загледан право пред себе си, сякаш говореше на стената. — Ние сме не по-малко корумпирани от тези, които се опитваме да разобличим. Ние сме лицемери.
— Защо трябва да се разчува…
— По дяволите! — избухна конгресменът от Алабама, после се завтече към телефона, натисна едно копче и не го пусна дори след като му отговориха. — Ела тук! — изрева той.
Младият помощник влезе тъкмо когато Партридж се изправи иззад бюрото.
— Леке такова! Помолих те да ми кажеш истината! А ти ме излъга!
— Не, не съм! — извика в отговор младежът с насълзени очи. — Ти ме попита има ли нещо — има ли нещо нередно — и аз ти отвърнах, че всичко е наред! Преди три-четири седмици арестуваха неколцина от нас и ние, другите, си изкарахме акъла! Е, да, постъпихме като последните глупаци, но нали не сме навредили на никого освен на себе си! Отказахме се и от наркотиците, и от един куп други неща, а ти и твоите перковци тук нищо не забелязахте. Скапаните ти служители ни карат да работим по осемдесет часа на седмица и на всичкото отгоре ни наричат тъпи хлапета, а после се перчат по телевизията с материалите, които сме подготвили. Изобщо не ти прави впечатление, че детската ти градина тук вече не е същата. Всички напуснаха, а ти не го забелязваш! Само аз останах, защото няма как да се измъкна.
— Разкарай се оттук!
— На драго сърце, император Джоунс!
— Какво?
— Мисля, че ти правя комплимент — отвърна младежът и изскочи навън, като затръшна вратата.
— Кой е този? — попита Варак.
— Арвин Партридж младши — отвърна тихо конгресменът и седна, загледан във вратата. — Трета година студент по право във Вирджиния. Всички следваха право и им спукваме задниците от работа — бачкаха по двайсет и четири часа в денонощието за едното благодаря. Но все пак им давахме нещо, а те не оправдаха доверието.
— Какво по-точно им давахте?
— Опит, какъвто няма да натрупат никъде другаде — нито в съдебната зала, нито от юридическите справочници, никъде — само тук. Синът ми решаваше с лекота най-сложни юридически казуси. Но ме излъга за нещо, което може да ни унищожи. Вече не мога да му имам доверие.
— Съжалявам.
— Това не те засяга! — изсъска грубо Партридж. — Добре, борецо за правдата — продължи дрезгаво той, — какво искаш от мен, за да не съсипеш комисията? Каза, че няма нищо за криене, но има десетки начини да намекнеш за нещо, без да го изричаш на глас. А аз съм длъжен да претегля плюсовете и минусите.
— Няма никакви минуси, сър — отвърна Варак, после извади няколко листа, разгъна ги и ги сложи на писалището пред конгресмена. Беше сбито досие с малка снимка в горния десен ъгъл на първата страница. — Клиентите ми държат да включите този човек в комисията.
— Значи разполагате с нещо изобличително за него! — прекъсна го Партридж.
— Тъкмо обратното — в това отношение той е извън всякакво подозрение. Повтарям, клиентите ми нямат намерение да крият нищо, нито да изнудват някого, нито пък ще искат пари от комисията или ще спъват работата й. Този човек не ги познава, те него също, а и той изобщо не подозира за разговора ни.
— Тогава защо държите да бъде включен в комисията?
— Защото клиентите ми смятат, че е много подходящ.
— Знаеш, че сам човек не може да направи нищо.
— Така си е.
— А ако искате да го внедрите при нас, за да черпите информация, няма да стане. — Партридж погледна снимките под лампата със зеления абажур и ги обърна надолу към масата. — Да, не може да стане.
Варак се наведе и взе снимките.
— Слушайте, господин конгресмен. Включете този човек в комисията. Или, както сам казахте, цялата ви досегашна работа ще иде на вятъра. Щом той получи мястото, фотографиите ще ви бъдат върнати заедно с негативите. Включете го.
Партридж не откъсваше поглед от снимките в ръката на русия мъж.
— Тъкмо имаме вакантно място. Вчера Букбайндър подаде оставка — по лични причини.
— Знам — отвърна Милош Варак.
Конгресменът вдигна поглед към очите на госта си.
— Кой си ти, по дяволите?
— Просто съм предан на втората си родина, но аз съм без значение. Важен е този човек.
Партридж погледна досието пред себе си.
— Евън Кендрик, девети избирателен окръг, Колорадо — прочете той. — Почти не съм чувал за него, а и малкото, което знам, не е много впечатляващо. Той е едно леке, едно богато нищожество.
— Ще се промени, сър — каза Варак, след което се обърна и тръгна към вратата.
— Господин конгресмен, господин конгресмен! — извика главният помощник на Евън Кендрик, като изхвърча от канцеларията и се втурна по коридорите на Долната камара да догони шефа си.
— Какво има? — попита Евън, сетне махна ръка от копчето на асансьора и погледна изненадано задъхания младеж, който се плъзна и спря пред него. — Не ти е в стила да повишаваш глас, обикновено ми шушукаш. Да не би девети колорадски избирателен окръг да е бил затрупан от свлачище?
— Може би току-що е бил изровен от доста дълга забрава. От ваша гледна точка, разбира се.
— За какво става въпрос?
— За конгресмена Партридж. Оня от Алабама!
— Малко е грубичък, но е свестен. Не си поплюва. Харесва ми как пипа.
— Той иска и вие да се включите!
— Да се включа в какво?
— В комисията му!
— Ами!
— Това е огромна крачка напред, сър!
