— Кое?
— На цвят лекарството прилича на уиски. Ей сега ще ви свържа.
Еманюел Уайнграс се бе облегнал на скалите на едно възвишение в огромното имение на Кендрик в полите на планината. Архитектът се грееше на слънце, разкопчал до кръста карираната си риза с къси ръкави, и дишаше чистия въздух над южните Скалисти планини. Погледна белега от операцията върху гърдите си и се запита на кого да вярва — на Господ ли, или на Евън Кендрик. Няколко месеца след операцията и след множество прегледи лекарите му казаха, че са изрязали малките гадни клетки, които го разяждаха отвътре. Вече бил чист, заявиха те. И то на човек, който този ден, край скалите се чувстваше на не повече от осемдесет години, затоплен от лъчите на слънцето, които обливаха слабото му тяло. Слабо, но не чак толкова, защото Мани вече се движеше по-леко, говореше без усилие — и практически не кашляше. Но любимите му цигари „Голоаз“ и пурите „Монте Карло“ му липсваха. Какво толкова щяха да му навредят? Най-много да съкратят и без това обречения му живот с няколко седмици или месеца.
Мани погледна сестрата, седнала с неизменната количка за голф в сянката на близкото дърво. Бе една от жените, които бдяха денонощно над него и го придружаваха навсякъде. Облегнат нехайно на скалите, Уайнграс се запита как ли ще реагира тя, ако й предложеше да спи с него. Евентуалните отговори на такива въпроси го интересуваха много повече от действителните, които обикновено не се оказваха чак толкова забавни.
— Чуден ден, нали? — извика той.
— Направо разкошен — отзова се сестрата.
— Какво ще кажете да се съблечем и да му се насладим истински?
Тя дори не трепна. Отговори спокойно, обмислено, дори благо:
— Господин Уайнграс, аз съм тук да се грижа за вас, а не да ви причинявам сърдечни пристъпи.
— Не е зле. Никак не е зле.
Радиотелефонът върху количката за голф иззвъня. Сестрата отиде и го вдигна. След кратък разговор, завършил с лек смях, се обърна към Мани:
— Обажда се конгресменът, господин Уайнграс.
— Човек не се смее така с един конгресмен — отвърна архитектът и се изправи. — Обзалагам се, че оная тъкачка Ани пак е разправяла лъжи за мен.
— Само ме попита още ли не съм ви удушила.
Сестрата му подаде телефона.
— Ани, тази жена тук прелива от страст.
— Винаги на вашите услуги — отговори Евън Кендрик.
— Ей, малкият, с тази твоя секретарка човек изобщо не може да поговори.
— Сигурно ти е сърбала попарата, Мани. Търсил си ме. Всичко ли е наред?
— Само при нужда ли трябва да те търся?
— По принцип рядко се обаждаш. Тази привилегия е почти изцяло моя. Какво има?
— Имаш ли още пари?
— Не мога да изхарча дори лихвите. Разбира се, че имам. Защо?
— Нали знаеш, че разширихме западната веранда, за да има по-хубав изглед?
— Да.
— Тук съм нахвърлил някои скици. Няма да е зле отгоре да има и тераса. Ще я крепят две метални греди, може и три, ако добавим и сауна със стъклени стени.
— Със стъклени стени ли?… Звучи страхотно. Почвай.
— Добре. Водопроводчиците ще са тук утре сутринта. Щом свърша обаче, се връщам в Париж.
— Както искаш, Мани. Но нали спомена, че смяташ да направиш и беседка, където се сливат потоците.
— Ти обаче каза, че не ти се ходело чак дотам.
— Размислих. Би било чудесно да има къде да се измъкна.
— Ти изобщо не стъпваш тук.
— Цена нямаш. Другата седмица си идвам за няколко дни.
— Не знам как ще те дочакам — отвърна Уайнграс, като повиши глас и погледна сестрата. — Идвай си по-бързо да ме отървеш от тия сексманиачки, дето ми дишат тежко-тежко.
Минаваше десет вечерта, когато Милош Варак тръгна по пустия коридор на Камарата на представителите. Предварително беше уредил да бъде приет от конгресмена от Алабама Арвин Партридж. Спря пред масивната резбована врата с месингова табелка в средата и почука. След секунда му отвори слаб, около двайсетгодишен младеж с трескав поглед зад големите очила с рогови рамки, а не грубоватият, но с остър като бръснач ум председател на „Групата на Партридж“ — анкетната комисия, заела се да разследва финансовите злоупотреби в армията. Тя обаче не се занимаваше с такива дреболии като тоалетни чинии за хиляда и двеста долара и гаечни ключове за седемстотин — тези суми бяха прекалено явни и едва ли можеха да се вземат насериозно, по-скоро служеха за отвличане на вниманието. Това, което интересуваше „Птичките“ — другото име на комисията — бяха петстотинте процента преразход и слабата конкуренция в търговете за държавните поръчки в областта на отбраната. Както можеше да се очаква, още в самото начало се бяха натъкнали на огромна корупция.
— Имам среща с конгресмена Партридж — каза русият мъж с едва доловим чешки акцент, който не убягна на слабия младеж.
— Бяхте ли?… — започна неловко момъкът, явно помощник на конгресмена. — Тоест, когато минахте през охраната…
— Ако ме питате дали съм бил проверен за оръжие, бях, разбира се, и вероятно го знаете. От охраната се свързаха с вас. Мога ли да видя конгресмена? Той ме чака.
— Разбира се, сър. В кабинета е. Насам, ако обичате. — Притесненият младеж заведе Милош до друга голяма врата и почука. — Господин конгресмен…
— Нека влезе! — нареди отвътре мъж със силен глас и южняшки акцент. — А ти стой вън и вдигай телефона. Няма ме, дори да ме търси председателят на Камарата или президентът!
— Влезте — рече помощникът и отвори вратата.
Варак се изкушаваше да подметне на смутения младеж, че е свръзката на конгресмена с КГБ, но се отказа. Помощникът едва ли бе тук случайно — по това време в Камарата на представителите не се обаждаха много хора. Милош влезе в големия, задръстен с мебели кабинет, навсякъде — по бюрото, стените и масите, имаше снимки, които по един или друг начин загатваха за влиянието, патриотизма и могъществото на неговия обитател. Самият Партридж, който стоеше до прозорец с дръпнати пердета, не изглеждаше толкова внушителен, както на снимките. Беше нисък и възпълен, с подпухнало сърдито лице и оредяла боядисана коса.
— Не знам защо напираш да се срещнем — започна конгресменът и тръгна към него като разярен петел, — но ако е за това, дето си мисля, така ще ти натрия носа, че ще има да ме помниш.
— Нищо не искам, сър. По-скоро предлагам. И то нещо много ценно.
— Дрън-дрън! Решил си да потулиш някаква тъмна история, но без мен!
— Клиентите ми няма какво да крият, още по-малко пък аз. Виж, за вас не съм съвсем сигурен, господин конгресмен.
— Бабини деветини! Нали те чух по телефона — дрънкаше ми, как си подочул някакви слухове за наркотици, затова се налагало да те изслушам — но аз също не стоях със скръстени ръце, поразпитах тук- там и открих каквото ми трябваше. Ние сме чисти, чисти като алабамски поток! А сега казвай кой те праща, кой мошеник от коя скапана компания е решил, че може да ме шантажира с тия дивотии!
— Едва ли искате тези „дивотии“ да станат обществено достояние, сър. Информацията, с която разполагам, е унищожителна.
— Информация ли? Празни приказки! Инсинуации! Слухове, клюки! Като онова чернокожо хлапе, дето се опита да омаскари с долните си лъжи целия Конгрес!
— Не са слухове, нито клевети — каза Милош Варак, като бръкна във вътрешния джоб на сакото си. — Разполагаме със снимки.
