— Това е пълно отстъпление — възрази Кендрик. — Членовете на комисията през седмица са в центъра на вечерните новини, а „попълват“ и сутрешните емисии в неделя, ако липсват вести от Конгреса. Само това не!
— Извинявайте, господин конгресмен, но това е първото нещо, което трябва да приемете — рече поуспокоен помощникът, без да откъсва поглед от очите на Евън.
— Защо?
Младежът, наречен Фил, хвана Кендрик за ръката и го дръпна от насъбралата се пред асансьора тълпа.
— Казахте, че смятате след изборите да се оттеглите от политиката и аз не възразих. Но ми казахте и че искате да участвате в определянето на своя приемник.
— Да, наистина — кимна Евън. — Борих се срещу тази мафия и няма да я допусна отново на власт. Готови са да спазарят за уранови мини и последния хълм в Южните Скалисти планини, колкото да се докопат до държавните субсидии — естествено по втория начин.
— Вие как ще им се противопоставите, ако отхвърлите предложението на Партридж?
— Защо?
— Защото наистина сте му нужен.
— Нужен съм му бил!
— Не знам, но той не прави нищо току-така. Може би иска да разшири влиянието си на запад, да подготви почвата за бъдещото си издигане? Но има голямо влияние сред конгресмените и ако го обидите и му откажете, той ще го приеме за високомерие и ще изпаднете в изолация — не само тук, но и в Колорадо. Партридж е една от най-влиятелните личности на Капитолия.
Кендрик въздъхна и се намръщи.
— Е, едва ли е задължително да съм на всяка манджа мерудия. Ще си затварям устата.
Бяха изминали три седмици, откакто конгресменът Евън Кендрик стана член на Комисията Партридж, едно напълно неочаквано назначение, което не развълнува никого освен Ан Мълкахи О’Райли и оттам съпруга й, Патрик Зейвиър, полицейски лейтенант от Бостън, прехвърлен във Вашингтон, за да предостави способностите си в услуга на властите в изобилстващата с престъпления столица. Постъпката на председателя на комисията вероятно се обясняваше с желанието на стария вълк да не бъде засенчван от останалите й членове. Ако това отговаряше на истината, Партридж не би могъл да направи по-добър избор. Представителят на девети избирателен район в щата Колорадо рядко си отваряше устата по време на заседанията на комисията, които два пъти седмично се предаваха по телевизията, най-много да каже: „Нямам въпроси, господин председател“, когато дойдеше неговият ред да разговаря с поканените. Всъщност най-дългото му изказване по време на кратката му работа при „Птичките“ беше двайсет и три секундният му отговор на приветственото слово на председателя. Кендрик призна спокойно, че е бил изненадан от оказаната му чест, и изрази надеждата да оправдае доверието на председателя. Телевизионните камери го показваха точно дванайсет секунди и по средата на изказването му се насочиха към униформения служител, влязъл да почисти пепелниците.
— Дами и господа — съобщи с приглушен глас телевизионният говорител, — на заседанията на комисията не се пренебрегват и елементарните мерки за сигурност… Какво?… О, да, конгресменът Оуен Канбрик е приключил с изказването си.
Но един вторник в края на първия му месец в комисията, се случи нещо необичайно. Сутринта при първото от двете директни предавания по телевизията към заседанието на комисията се проявяваше по- голям интерес от обикновено, тъй като предстоеше да бъде изслушан представител от Отдела по снабдяването на Пентагона — младолик, оплешивяващ полковник, успял с огромна упоритост да се наложи като вещ експерт по проблемите на армейските доставки и като военен с непоклатими разбирания. Бе умен и енергичен, имаше пъргав ум и хаплив език и бе нещо като тежката артилерия на Пентагона срещу цивилните лицемери и скъперници. Мнозина изгаряха от нетърпение да видят схватката между полковник Робърт Бариш и не по-малко умния, енергичен и заядлив председател на комисията Партридж.
Но тази сутрин, кой знае защо, конгресменът Арвин Партридж от Алабама отсъстваше. Председателят изобщо не се появи и колкото и да го търсеха по телефона, колкото и да пращаха помощници да го издирват из столицата, така и не го откриха. Беше изчезнал сякаш вдън земя.
Ала една комисия на Конгреса не зависи изцяло от председателя си, особено пък ако заседанието е предавано директно по телевизията, и то започна без Партридж; ръководеше го един конгресмен от Северна Дакота, който страдаше от най-жестокия махмурлук в живота си, нещо крайно необичайно за човек, известен като пълен въздържател. Славеше се като кротък скромен евангелистки проповедник, който приемаше присърце библейското послание от оръжията да се изковат рала. И щеше да бъде лесна плячка за лъв като полковник Робърт Бариш.
— В края на изявлението си пред тази инквизиция, организирана от цивилните, искам категорично да защитя една могъща и свободна институция, повела битка на живот и смърт със силите на злото, които биха ни изравнили със земята, ако проявим и за миг слабост. Трябва ли ръцете ни да бъдат вързани от дребнави, измислени от педанти ограничения, с каквито нашите врагове изобщо не се съобразяват?
— Ако правилно съм ви разбрал — каза временно председателстващият със сълзящи очи, — трябва да ви уверя, че никой тук не подлага на съмнение вашата преданост към каузата на националната сигурност.
— Дано, сър.
— Едва ли…
— Чакай бе, фуражко — обади се Евън Кендрик от другия край на залата.
— Моля?
— Казах, чакай малко, ако обичаш.
— Аз съм полковник от въоръжените сили на САЩ и очаквам да се обръщате към мен, както подобава — отвърна раздразнено офицерът.
Евън го изгледа намръщено и за момент забрави за микрофона.
— Ще те наричам, както заслужаваш, надуто копеле такова. — Камерите се изместиха трескаво, микрофоните записукаха, но вече беше късно. — Освен ако не си променил Конституцията, която, да ти кажа, се съмнявам, че си чел — продължи Кендрик и се усмихна, загледан в документите пред себе си. — Инквизиция, виж ти!
— Вашето отношение ме обижда…
— Твоето обижда данъкоплатците — прекъсна го Евън, гледаше досието на Бариш и си припомняше думите на Суон отпреди година. — Искам да попитам, полковник, стреляли ли сте някога с оръжие?
— Та аз съм военен!
— Вече разбрахме. Вие сте военен, чиято заплата се осигурява от цивилни инквизитори като нас, освен ако не сте взели униформата си под наем. — Всички в залата се подсмихнаха. — Искам да знам дали някога сте стреляли с оръжие?
— Безброй пъти. А вие?
— Няколко, не са много, но никога с униформа.
— Тогава смятам въпроса за приключен.
— Не още. А случвало ли ви се е да стреляте с оръжие срещу друг човек, който също е имал намерение да ви убие?
Последвалата пауза не убягна на никого в залата. Всички запомниха тихия отговор:
— Никога не съм участвал в битка, ако имате предвид това.
— Но вие току-що говорихте за борба на живот и смърт, от което всички тук, а и зрителите извън залата, останаха с впечатлението, че сте едва ли не Индиана Джоунс, който прави лошите на пух и прах. Но всъщност не сте, нали, полковник? Вие сте един счетоводител, който се опитва да оправдае с бяло- червено-синьото знаме на свръхпатриотизма кражбата на милиони — а може би милиарди — долари от парите на данъкоплатците.
— Ах, копеле такова!… Как смееш да…
Камерите и писукането отново закъсняха и зрителите видяха как полковник Бариш става от стола и удря с юмрук по масата.
