трябва да притежава точно такива качества. Но у него видях и нещо от своя приятел Самюъл Уинтърс, човек, готов да се откаже от играта, защото му липсва желание да я спечели.
— Толкова ли е лошо, Джейкъб? Не по отношение на мен — всъщност никога не съм бил чак толкова важен — за всички ли кандидати за властта е жизнено необходим този вътрешен плам?
— Ако имаш магазин и той е единственото ти капиталовложение, няма да го оставиш в ръцете на лош управител, нали? Народът е прав да очаква от своя ръководител пълно себеотдаване и усеща, когато на него му липсват призвание и настойчивост. Хората искат да получат това, за което са платили.
— Добре де — отвърна леко засегнат Уинтърс. — Струва ми се, че хората не бяха чак толкова безразлични към мен, макар че ми липсваше вътрешен плам. Но от друга страна, не направих много гафове.
— За Бога, та ти въобще не си имал такава възможност. Твоята предизборна кампания се свеждаше до най-кратката и най-добре режисирана телевизионна битка, която някога съм виждал, спечелена не на последно място и от представителния ти външен вид.
— Но аз проведох два-три диспута… Всъщност три…
— С тъпанари, Самюъл. Срази ги най-вече с обноските си — а на хората това се харесва. Открай време те търсят в небесата, а напоследък и на телевизионния екран своя крал, своя повелител, който ще ги поведе с утешителни слова.
— Срамота. В такъв случай Ейбрахам Линкълн въобще нямаше да мръдне от Илинойс, щяха да го вземат за недодялан селяндур.
— Или още по-лошо — засмя се Джейкъб Мандел. — Ейбрахам Евреина в съзаклятие с антихристите жертва дечицата на християните.
— И какво по-добро доказателство от брадата, която си е пуснал! — усмихна се в потвърждение Уинтърс и стана от стола. — Нещо за пиене? — попита той и предугадил отговора на приятеля си, тръгна към бара под един френски гоблен на дясната стена.
— Благодаря. Както обикновено.
— Разбира се. — Историкът наля мълчаливо две чаши — едната с бърбън, а другата със скоч — и ми сложи лед. После се върна на мястото си и подаде бърбъна на Мандел. — Е, Джейкъб! Май ти казах всичко.
— Знаех си, че можеш едновременно да пълниш чашите и да мислиш — усмихна се Мандел и вдигна питието. — Наздраве!
— Наздраве! — отвърна историкът.
— И така?
— Трябва някак да запалим Евън Кендрик, да му втълпим, че е нужно непременно да спечели. Иначе не можем да разчитаме на него, а изгубим ли го, ония кретени на Гидиън — опортюнистите и фанатиците — ще вземат превес.
— Съгласен съм.
Уинтърс отпи от чашата и се загледа в един гоблен на стената.
— При Креси Филип и неговите рицари не са били разбити само от английските стрелци с лъкове и уелските мечоносци. Трябвало е да се сражават и с онова, което три века по-късно Сен Симон ще нарече двор, обезкръвен от „подлите продажни еснафи“.
— Не мога да се меря с теб по ерудиция, Самюъл.
— Как ще вдъхнем тази треска у Евън Кендрик? Важно е за нас. Вече ми е съвсем ясно.
— Мисля да започнем с Милош Варак.
Ани Мълкахи О’Райли не беше на себе си. Четирите външни телефона в кабинета на Евън Кендрик обикновено звъняха рядко — той не беше от най-търсените конгресмени. Днес обаче бе не само по- различно, днес си бе същинска лудница. Само за двайсет и четири часа най-малкият и най-ненатоварен с работа екип на Капитолия бе доведен до безумие. Наложи се Ани да повика двете си помощнички, които никога не идваха на работа в понеделник („Стига, Ани, само ще си развалим прекрасния уикенд!“), и те се появиха намусени в канцеларията. После се обади и на Филип Тобайъс — нереализиралият се гений и пръв помощник на конгресмена — да зареже тениса, да размърда видния си задник и да дойде на Капитолия, ако не иска да бъде убит („Какво се е случило, по дяволите!“ „Не гледа ли предаването на Фоксли вчера?“ „Не, излязох да се поразходя с яхтата. Защо, изтървал ли съм нещо?“ „В него участва нашият човек!“ „Какво? Това не може да стане без моето одобрение!“ „Сигурно са го потърсили направо вкъщи.“ „Този негодник изобщо не ми е казал!“ „Нито пък на мен, но в «Поуст» видях името му в списъка на участниците.“ „За Бога! Намери ми записа, Ани! Много те моля!“ „Само ако дойдеш да ни помогнеш с телефоните, драги.“ „Мамицата му!“ „Така не се говори пред дама, леке такова.“ „Извинявай, Ани, съжалявам! Много те моля. Записът!“)
Накрая, само защото беше отчаяна и съпругът й, Патрик Зейвиър О’Райли, почиваше в понеделник, тъй като работеше В събота, когато имаше най-много престъпления, Ани се обади на устатия ирландски полицай и му каза, че ако не й се притече на помощ, ще подаде срещу него оплакване за изнасилване, като добави — гладна кокошка просо сънува. Единственият, с когото не можеше да се свърже, беше конгресменът от девети избирателен район и Колорадо.
— Много, много съжалявам, госпожо О’Райли — отвърна арабинът, който заедно с жена си се грижеше за домакинството на Кендрик и когото Ани подозираше, че е безработен хирург или бивш ректор на университет. — Конгресменът каза, че заминава някъде за два-три дни. Нямам представа къде.
— Глупости, господин Сахара…
— Ласкаете ме по отношение на размерите, госпожо.
— Точно така! Обадете се на този жалък държавен служител и му кажете, че ние тук сме станали на маймуни! И то само заради участието му в предаването на Фоксли!
— Беше много убедителен, нали?
— Вие знаехте ли?
— Видях името му във „Вашингтон Поуст“, госпожо. А също и в „Ню Йорк Таймс“, и „Лос Анджелис Таймс“, и „Чикаго Трибюн“.
— Нима конгресменът получава всички тия вестници?
— Не той, госпожо, аз. Но и господин Кендрик може да ги прочете, ако иска.
— Слава Богу.
Врявата в приемната беше станала непоносима. Ани тръшна слушалката и се втурна да отвори вратата — за своя изненада видя, че Евън Кендрик и съпругът й си пробиват път сред тълпа репортери, служители от Конгреса и разни други хора, които не познаваше.
— Елате тук! — извика тя.
Щом влязоха в канцеларията и вратата зад тях се затвори, господин О’Райли рече:
— Аз съм нейният благоверен — представи се задъхан той. — Приятно ми е да се запознаем, господин конгресмен.
— Вие бяхте моят ариергард, приятелю — отвърна Кендрик, като се ръкува и бързо огледа едрия, широкоплещест риж мъж с коремче, по-голямо, отколкото предполагаше високият му ръст, и леко червендалесто лице с хитри, умни очи. — Радвам се, че пристигнахме по едно и също време.
— Не беше точно така, сър. Откачената ми женичка ми се обади още преди час и аз долетях най-много за двайсет — двайсет и пет минути. Но при тая олелия в коридора си помислих, че може всеки момент да се появите. И реших да ви изчакам.
— Би могъл поне да ме предупредиш, гаден ирландецо! Ние тук едва не се побъркахме!
— И да ме обвиниш в още някое престъпление, така ли, скъпа?
— Той наистина е много устат, господин конгресмен…
— Спрете и двамата — нареди Евън, като погледна към вратата. — Какво ще правим с тия там, по дяволите? Какво се е случило?
— Вие участвахте в предаването на Фоксли — каза госпожа О’Райли, — не ние.
— По принцип не гледам такива предавания — смотолеви Кендрик. — Щом съм го направил, значи е имало защо.
— А сега доста хора ви знаят.
