Холкрофт застана неподвижно — не му бе трудно да покаже колко е ядосан.
— Не вярвам да са много и хората, които са посещавани от агенти и обвинявани в това, че плащат на наемни убийци. Ако бяхме в Ню Йорк, щях да ви изправя пред съд. Вие наистина ми го дължите.
— Добре. В началото бе открит един повтарящ се модел, който изглеждаше твърде очевиден, за да го приемем сериозно. Започнахме разследване едва след като проучихме главното действащо лице. От няколко години Тенисън неизменно се появява близо до мястото, където е извършено покушение или даже на самото местопрестъпление. Странно съвпадение. Всъщност той праща репортажи за тези събития на „Гардиън“ от мястото на събитието. Преди около година например той писа за убийството на служител от американското посолство в Бейрут, който, разбира се, бе от ЦРУ. Три дни преди това Тенисън е бил в Брюксел и изведнъж е заминал за Техеран. Събрахме сведения за него и това, което научихме, ни изненада. Смятаме, че той е Тинаму. Той или е абсолютен перфекционист, или е напълно ненормален.
— Какво открихте?
— Като започнем с това, което и вие знаете за баща му — един от първите нацисти и един от най- жестоките касапи.
— Сигурен ли сте? — попита Ноъл разпалено. — Искам да кажа, от това не следва непременно, че…
— И аз не мисля, че следва — отговори сивокосият агент. — Но останалите факти са, меко казано, озадачаващи. Тенисън е свръхталантлив. Когато би трябвало да е в последния клас на гимназията, той завършва второто си висше образование в Бразилия. Владее свободно пет езика. Бил е изключително преуспяващ бизнесмен в Южна Америка и е натрупал много пари. Това не прилича на биография на кореспондент на вестник.
— Хората се променят, менят се и интересите им. Уликата наистина е косвена, а и звучи доста неубедително.
— Но фактите около назначаването му потвърждават хипотезата — не се предаваше по-възрастният. — Никой в „Гардиън“ не си спомня точно кога и как е започнал работа при тях. Един ден името му просто се появило във ведомостта на компютъра. Това станало една седмица преди да изпрати материал от Антверпен. Никой нищо не знаел за него.
— Но все някой трябва да го е назначил?
— Да, но този, който е подписал документите за събеседването и назначаването, загинал при мистериозна катастрофа в метрото, отнела живота на пет човека.
— Метрото в Лондон… — Холкрофт се замисли. — Спомням си, че четох за това.
— Казаха, че машинистът бил виновен, но едва ли е така — добави червенокосият. — Човекът е имал осемнадесет години стаж. Било си е чисто убийство. Работа на Тинаму.
— Не можете да бъдете сигурни — възрази Холкрофт. — Може машинистът наистина да е допуснал грешка. Какви са другите… съвпадения, при които Тенисън е бил близо до мястото на убийството?
— Вече ви казах за Бейрут. В Париж също имаше атентат. На Рю дьо Бак в колата на френския министър на труда била поставена бомба. Починал на място. По това време Тенисън бил в Париж, а само ден преди това — във Франкфурт. Преди седем месеца, по време на безредиците в Мадрид, държавен служител бил застрелян от прозорец на четвъртия етаж. Тенисън е бил в Мадрид. Няколко часа преди това е долетял от Лисабон. Има и други случаи. Това продължава и сега.
— Някога разпитвали ли сте го?
— Два пъти. Естествено не като заподозрян, а като експерт по политическите събития. Тенисън е олицетворение на наглостта. Каза ни, че е анализирал районите на социално и политическо недоволство и се оставил на интуицията си. Бил сигурен, че то с положителност ще кулминира в насилие и убийства. Бе безкрайно нагъл и назидателен. Трябвало да се опитваме да предричаме събитията, а не да се оставяме да ни сварват неподготвени.
— Може би е бил прав?
— Опитвате се да ни уязвите. След случилото се тази вечер може би заслужаваме иронията ви.
— Извинете. Но трябва да допуснете и тази възможност, имайки предвид изключителните му способности. А къде е Тенисън сега?
— Преди четири дни бе в Бахрейн, после му изгубихме дирите. Нашите оперативни работници го търсят от Сингапур до Атина.
Двамата агенти от MI5 се качиха в празния асансьор. Червенокосият попита:
— Какво мислиш за него?
— Не зная — отговори другият тихо. — Казахме му достатъчно, за да се разшета насам-натам. Може би ще научим нещо. Прекалено аматьорски действа, за да е истинската връзка. Онези, които плащат за извършване на убийство, трябва да са големи глупаци, за да изпращат парите по Холкрофт. Тинаму не би ги приел от него.
— Но той лъжеше.
— Лъжеше, и то доста.
— Следователно някой го използва.
— Много е възможно. Но за какво?
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
В агенцията за коли под наем му казаха, че Портсий е на стотина километра от Лондон, пътищата са с добра маркировка и движението обикновено не е натоварено. Часът бе шест и пет. Направи сметка, че може да стигне в Портсий преди девет, ако хапне набързо сандвич и не спира да обядва.
Възнамеряваше да пренощува тук, но промени решението си след телефонния разговор, потвърдил информацията на агентите. Свърза се с Гретхен Бомънт и думите й го накараха да тръгне веднага.
Нейният съпруг, командирът, бе на морски патрул в Средиземно море. Утре по обяд тя заминаваше на кратка зимна почивка в Южна Франция, където щяха да прекарат заедно края на седмицата. Ако господин Холкрофт иска да разговаря с нея по семейни въпроси, това може да стане само тази вечер. Ноъл й каза, че ще гледа да стигне възможно най-бързо. Докато затваряше слушалката, си мислеше, че никога не е чувал по-странен глас. Особеното не идваше от невероятната, но леснообяснима комбинация от немски и португалски в акцента й, а от начина, по който думите й се рееха или спираха внезапно. Той не можеше да прецени дали това се дължеше на колебание или разсеяност. Въпреки че правеше паузи, докато говореше, Гретхен Бомънт бе съвсем категорична, че по време на разговора, независимо от поверителния му характер, в съседната стая ще присъства помощникът на капитана. Холкрофт си представи претенциозна Hausfrau26 на средна възраст с прекалено високо мнение за външността си.
След като бе изминал седемдесет километра в южна посока от Лондон, се оказа, че се движи много по- бързо, отколкото бе предполагал. Движението бе съвсем спокойно. Светлините на фаровете му се отразиха в пътен знак с надпис „Портсий — 20 км“.
Бе почти осем и десет. Спокойно можеше да намали скоростта и да опита да събере мислите си. Гретхен Бомънт го бе упътила много точно и той щеше да намери жилището без проблеми.
Когато му обясняваше как да стигне, тя съвсем не бе разсеяната жена отпреди няколко минути. Разликата беше голяма — сякаш през облаци от мъгла неочаквано бяха изплували острите очертания на реалността.
Не знаеше как да тълкува това. За нея той бе непознат натрапник, който й се бе обадил и й бе говорил за някакъв жизненоважен въпрос, с който трябва да я запознае лично.
Но как можеше да й каже нещо повече? Как можеше да обясни на една жена на средна възраст, съпруга на морски офицер от британския флот, че играе решаваща роля за отключването на банков трезор със седемстотин и осемдесет милиона долара?
Започна да се притеснява, а така нямаше да е много убедителен. Не трябваше да изглежда изплашен или гласът му да звучи несигурно и неестествено. Реши, че може да й каже истината за Хайнрих Клаузен. Това бе най-силният му коз и най-убедителният му аргумент. Моля те, Господи, нека тя разбере!
След два завоя вляво се отклони от магистралата и подкара бързо по тих, ограден с дървета път през предградията. Според инструкциите, след малко повече от два километра трябваше да пристигне. Лесно
