позна къщата, спря отпред и излезе от колата.
Отвори портата, мина по пътеката и стигна до вратата. Вместо звънец имаше пиринчено мандало и Ноъл почука леко с него. Къщата бе съвсем обикновена, с широки прозорци във всекидневната и малки прозорци в спалнята, а тухлената й фасада се издигаше над каменна основа. Бе стабилна и здрава и, разбира се, не биеше на очи. Едва ли бе струвала много. Той бе проектирал подобни къщи на морския бряг за семейства, които не знаят дали могат да си позволят да имат и вила. Чудесно жилище за военен със съответния доход — приветливо, подредено и лесно за поддържане.
Гретхен Бомънт му отвори лично. Щом я видя, всичко, което си бе представял по време на разговора, мигом изчезна. Той стоеше пред нея, сякаш някой му бе отнел въздуха, и я гледаше смаяно. С две думи това бе една от най-красивите жени, които някога бе виждал. Човек трудно можеше да повярва, че е от плът и кръв пред очите му. Тя беше като статуя, въплътила идеала на скулптор, който отново и отново я бе извайвал от глина, преди да започне да работи с длетото. Средна на ръст, с дълга руса коса, която обрамчваше лице със съвършени черти. Идеална, по-скоро продукт на въображението на скулптора, и твърде студена. Студенината й се омекотяваше само от огромните очи — светлосини и питащи. Погледът й не бе нито предразполагащ, нито враждебен.
— Господин Холкрофт? — попита тя със своя замечтан, подобен на ехо глас с немско-португалски акцент.
— Да, аз съм, госпожо Бомънт. Благодаря ви много, че ми позволихте да дойда. Извинявайте за безпокойството.
— Влезте, моля.
Тя се отдръпна назад, за да го пусне вътре. Докато стоеше на вратата, той бе замаян от рядката хубост на лицето й, недокосната от времето, а сега не можеше да откъсне поглед от тялото й, щедро разкрито от полупрозрачната материя на роклята. То също бе изключително, но по различен начин. В него нямаше студенина, а жар. Копринената й рокля с кръгла яка бе плътно прилепнала по него, смело разкопчана. Не носеше сутиен; зърната на налятата й гръд под мекия плат сякаш бяха напрегнати.
Движенията на бедрата й бяха спокойни и плавни, коремът и задникът й се поклащаха в чувствен ритъм. Тя не ходеше, а сякаш танцуваше; необикновеното й тяло заставяше да бъде гледано, завладяно и задоволено.
Лицето й бе студено, а очите — живи и питащи, но далечни. Ноъл се почувства напълно объркан.
— Пътуването ви е било дълго — каза тя и посочи едно канапе в другия край на стаята. — Седнете, моля. Ще пийнете ли нещо?
— С удоволствие.
— Какво бихте желали?
За миг тя остана на мястото си, препречила пътя му към канапето и впила светлосините си очи в неговите. Гърдите й бяха смущаващо близо до него. Изпъкналите им зърна се надигаха при всяко вдишване в еротично задъхания ритъм на тялото й.
— Скоч, ако имате — отвърна той.
— В Англия го наричат уиски, нали? — попита тя и тръгна към барчето до стената.
— Да, уиски — каза той и се отпусна върху меките възглавници на канапето, като се опитваше да гледа Гретхен в лицето. Беше му трудно и знаеше, че тя прави всичко това нарочно. Не се очакваше от съпругата на капитана да се облече предизвикателно и да го съблазнява. Тя го провокираше абсолютно съзнателно. Защо?
Поднесе му уискито. Той се пресегна да вземе чашата и ръцете им се докоснаха, но тя не отдръпна своята, а за миг я притисна към пръстите му. След това направи нещо още по-неочаквано — седна на ниска кожена табуретка на няколко стъпки от него и го погледна.
— Няма ли да пиете с мен? — попита той.
— Аз не пия.
— Може би не ви е приятно, че аз пия?
Тя се изсмя гърлено.
— Нямам никакви морални скрупули. Не би и подхождало на жена на офицер. Просто не мога да пия, нито да пуша. И двете ме удрят веднага в главата.
Погледна я над ръба на чашата. Фиксираше го загадъчно, с немигащи и все така далечни очи и на него му се прииска тя да отмести погледа си.
— По телефона казахте, че в съседната стая ще бъде помощник на съпруга ви. Искате ли да се срещна с него?
— Той не успя да дойде.
— Така ли? Съжалявам.
— Наистина ли?
Това беше много странно. Жената се държеше като куртизанка, която не си дава сметка за положението си или като скъпа проститутка, която преценява джоба на клиента си. Тя се наведе напред и обра някакъв невидим мъх от килимчето пред него. Движението бе глупаво, а резултатът — твърде явен. Деколтето й се разтвори и откри гърдите й. Тя много добре знаеше какво прави и очакваше реакцията му. Но той нямаше да отговори на очакванията й. Баща му го беше призовал и нищо не можеше да го отклони. Дори и една красива проститутка.
Една проститутка, от която най-малко се очакваше, че е такава, бе ключът към Женева.
— Госпожо Бомънт — започна той и непохватно остави чашата си на масичката до канапето, — вие сте много привлекателна жена и аз бих останал тук с часове и бих изпил няколко питиета, но не съм дошъл за това. Исках да се видим, защото имам да ви съобщя нещо много важно. То засяга и двама ни.
— И двама ни? — попита Гретхен, изговаряйки отчетливо местоимението. — Говорете, господин Холкрофт. Никога не сме се срещали и аз не ви познавам. Как така нещо може да засяга и двама ни?
— Преди години бащите ни са се познавали.
При споменаването на думата „баща“ жената застина на мястото си.
— Нямам баща.
— Но сте имали. Аз също съм имал — каза той. — Живели са в Германия преди повече от трийсет години. Фамилното ви име е Фон Тиболт. Вие сте най-голямото дете на Вилхелм фон Тиболт.
Гретхен пое дълбоко въздух и погледна настрани.
— Не желая да слушам повече.
— Знам как се чувствате — отговори Ноъл. — Самият аз реагирах по същия начин. Но грешите. Аз също сбърках.
— Греша ли? — попита тя, рязко извърна глава и с бързо движение прибра назад разпилялата се върху лицето й коса. — Твърде много си позволявате. Може би не сте живели като нас. Нямате право да ми казвате, че греша.
— Само ме оставете да ви разкажа онова, което научих. Когато свърша, сама ще вземете решение. Важното е да знаете. Важна е и подкрепата ви, разбира се.
— Подкрепа за какво? Какво трябва да знам?
Внезапно Ноъл почувства, че се развълнува силно, сякаш думите, които щеше да изрече, бяха най- съдбовните в живота му. За един обикновен човек истината щеше да е достатъчна. Но Гретхен Бомънт бе дълбоко засегната и раните не бяха зараснали. Само истината не беше достатъчна — необходима бе голяма убедителност.
— Преди две седмици пристигнах със самолет в Женева, за да се срещна с банкера Манфреди…
Разказа й всичко освен това, което знаеше за Волфсшанце. Внимателно подбираше думите си. Чуваше как собственият му глас внушава доверие, съзнанието за сериозността на възложения план предизвика бодежи в гърдите му.
Съобщи й всичко в цифри. Седемстотин осемдесет и шест милиона долара щяха да бъдат раздадени на оцелелите от холокоста и техните деца по целия свят. Всеки от тях тримата щеше да получи по два милиона. В продължение на шест месеца, а може би и по-дълго, трябваше да се ангажират изцяло с изпълнението на задачата.
Накрая й каза за плана, изготвен от тримата бащи, които се самоубили, след като в Женева били уточнени всички подробности.
