Когато свърши, по челото му се стичаше пот.
— Сега всичко зависи от нас — каза той, — и от един човек в Берлин — синът на Келер. Ние тримата трябва да довършим започнатото от тях.
— Всичко това звучи толкова невероятно — обади се тя. — Все пак не разбирам какво общо има с мен.
Той бе изумен от пълното й спокойствие и хладнокръвие. В продължение на почти половин час тя мълчаливо бе изслушала разкрития, от които се очакваше силно да я разтърсят, а тя не реагира изобщо. Никак.
— Нито дума ли не разбрахте от това, което ви разказах?
— Разбирам, че вие сте много разстроен — отговори Гретхен Бомънт с тихия си, подобен на ехо глас. — Но аз съм се чувствала така през по-голямата част от живота си, господин Холкрофт. Виновникът за това е Вилхелм фон Тиболт. Не искам да имам нищо общо с него.
— Той го е знаел, не проумявате ли? Опитал се е да го поправи.
— С пари?
— С много повече.
Гретхен се наведе напред, бавно протегна ръка и докосна челото му. Изтри капчиците пот с пръстите си. Ноъл не помръдна и не можа да погледне встрани.
— Знаете ли, че съм втората жена на капитан Бомънт? — попита тя.
— Да, чух за това.
— Разводът бе мъчителен период за него. И за мен, разбира се, но той го преживя по-трудно. За него той вече е минало, а за мен никога няма да свърши.
— Какво искате да кажете?
— Аз съм похитителка. Чужденка, която разбива бракове. Той има работата си, морето. А аз живея на сушата сред чужди хора. Нормално е жената на един морски офицер да се чувства самотна, но положението й става много по-тежко, ако другите са настроени срещу нея.
— Сигурно сте го очаквали в някаква степен.
— Естествено.
— Но след като сте знаели… — Ноъл остави въпроса недовършен, защото не виждаше смисъл да говори за това.
— Защо се омъжих за капитан Бомънт? Това ли искахте да ме попитате?
Нищо не искаше да я пита! Не го интересуваха подробности от интимния живот на Гретхен Бомънт. Само Женева имаше значение, планът и всичко, свързано с него. А за това се нуждаеше от съдействието й.
— Предполагам, че причината е емоционална — обикновено тя кара хората да се женят. Исках само да кажа, че сте могли да направите нещо, за да не се чувствате изолирана. Могли сте да се преместите по- далеч от военноморската база, да намерите приятели.
Той говореше несвързано и в гласа му се долавяше отчаян стремеж да сломи непоклатимото й спокойствие.
— Въпросът ми предполага по-интересен отговор. Защо се омъжих за Бомънт? — гласът й леко потрепери. — Прав сте — причината е емоция, и то съвсем първична.
Тя отново докосна челото му. Като се наведе напред, деколтето й се разтвори отново и разголи хубавите й гърди. Ноъл се чувстваше уморен, възбуден и ядосан. Той трябваше да я накара да разбере, че нейните лични проблеми губят смисъл пред плана в Женева! Необходимо бе да й се хареса, но мислеше, че не би могъл да я докосне.
— Разбира се, че е първична. Обичате го.
— Мразя го.
Ръката й бе на сантиметри от лицето му, с периферното си зрение виждаше пръстите й като неясно петно. Погледът й бе прикован в неговия и той не смееше да погледне встрани. Не смееше и да я докосне.
— Тогава защо се оженихте за него? И защо не се разделихте.
— Казах ви. Първично е. Капитан Бомънт има добър доход. Той е един високоуважаван офицер, който служи вярно на правителството си; сух и скучен мъж, който вкъщи продължава да се държи като на кораба. Всичко това допринася за спокойствието и сигурността на това закътано място. Аз се чувствам добре в този пашкул.
Имаше изход от положението. Това бе предвидено в женевския документ.
— С два милиона долара на разположение можете да си осигурите много удобен пашкул, госпожо Бомънт. Ще можете да заживеете на по-сигурно и по-приятно място.
— Може би. Но за да го намеря, ще трябва да напусна пашкула си. Ще трябва да изляза навън…
— Само за малко.
— И какво ще стане? — продължи тя, сякаш той не я бе прекъсвал. — Ще се покажа навън и ще трябва да казвам „да“ и „не“. Не ми се ще дори да мисля за това. Ще ми бъде непоносимо трудно. Знаете ли, господин Холкрофт, през по-голямата част от живота си съм била нещастна, но това не значи, че искам да ме съжаляват.
Думите й го вбесиха! Идеше му да я удари.
— Искам отново да се върнем към въпроса за Женева — каза твърдо той.
Тя седна по-назад на табуретката и кръстоса крака. Роклята се вдигна на коленете й и откри меката плът на бедрото. Позата й бе съблазнителна за разлика от думите.
— Но аз за това говоря — отвърна тя. — Може би малко несвързано, но се опитвам да ви обясня. Напуснах Берлин, когато бях малка. Непрекъснато бягахме, докато с майка ми и брат ми не намерихме убежище в Бразилия, което бързо се превърна в ад за нас. През последните години просто се оставих на инерцията. Следвах инстинкти, възможности, мъже — непрекъснато нещо следвах. Никога не съм решавала нещата сама. Вземах колкото се може по-малко решения.
— Не ви разбирам.
— Ако искате да разговаряте по въпрос, който засяга семейството ни, идете при брат ми Йохан. Той взема решенията. Той ни доведе тук от Южна Америка след смъртта на майка ми. Той е членът на семейство Фон Тиболт, с когото трябва да се свържете.
Ноъл овладя желанието си да й изкрещи. Въздъхна тихо, почувства се уморен и разочарован. Точно с Йохан фон Тиболт не трябваше да се срещне, но не можеше да каже на Гретхен Бомънт причината.
— Къде е той? — въпросът му бе реторичен.
— Не зная. Някъде в Европа, работи за „Гардиън“.
— Къде в Европа?
— Нямам представа. Непрекъснато пътува.
— Казаха ми, че за последен път са го видели в Бахрейн.
— Значи знаете повече от мен.
— Имате и сестра.
— Хелдън. В Париж е. Кой знае къде…
Всички наследници ще бъдат проучени… ще се вземат решения.
За Йохан бяха открити сведения, въз основа на които, справедливо или не, той бе отстранен от Женева. Щеше да създаде твърде много усложнения и да привлече внимание там, където бе нужна строга секретност. А тази странна красива жена на табуретката пред него щеше да бъде отхвърлена от Женева като некомпетентна, независимо от причините за поведението й. Условията бяха категорични.
Париж. Хелдън фон Тиболт.
Ноъл разсеяно посегна към цигарите си, мислите му го бяха пренесли в Париж, където в едно издателство като преводачка работеше непозната за него жена. Така се бе съсредоточил, че не забеляза веднага това, което Гретхен Бомънт направи. Когато видя, очите му се разтвориха широко от изумление.
Жената на капитана се бе изправила и бе разкопчала копчетата на роклята си до кръста. Сега бавно разтваряше копринената материя. С две ръце тя вдигна роклята и я събра над бедрата си. Бе застанала точно пред него. Той усещаше аромата, който се носеше от нея — парфюмът й, нежен и чувствен, бе възбуждащ не по-малко от разголената плът. Тя седна до него, тялото й трепереше. Изведнъж простена,
