на един добър адвокат. Да приема ли, че става дума за авантюра с красиво момиче, предизвикала яростта на съпруга й?
— Добре е.
— Така и аз съм чист. Какво ти пречи да отидеш на летището и да хванеш следващия самолет за Париж?
— Дрехите, куфарчето и паспорта ми са в хотел в Лондон. Ако отида да си ги взема, тези, които искат да ме спрат, ще ме намерят.
— А ако съдя по вида ти, те не се шегуват, нали така?
— Да. Това е, Уили.
— Проблемът ще се разреши лесно — заяви Елис. — Ще ти взема нещата и ще прекратя резервацията ти. Ще им кажа, че ти си някакъв празноскитащ чужденец, когото съм срещнал запилян из мизерната част на Сохо. Човек може да се сприятелява с когото си иска, нищо не могат да ми кажат.
— Могат да направят проблем на рецепцията.
— Не виждам защо. Парите ми не са фалшиви, а ти ще ми дадеш бележка, за да сравнят подписа ти с подписа, който те имат. Тук не се държим като хора на ръба на параноята, за разлика от братовчедите ни отвъд океана.
— Дано си прав. Страхувам се, че тези, които ме търсят, вече са се свързали със служителите на рецепцията. Може да искат да разберат къде се намирам, преди да ти дадат багажа ми.
— Ами тогава ще им кажа — усмихна се Уили. — Ще им дам адреса, на който ще се установиш и телефон, на който могат да те намерят.
— Какво?
— Остави това на мен. Между другото в жабката има одеколон. Сложи си малко, за бога!
Елис поръча да почистят до обяд напоените с уиски дрехи. Излезе от апартамента си на Челси стрийт и тръгна към хотел „Белгрейв армс“.
Холкрофт се изкъпа, обръсна се и се обади в агенцията за коли под наем. Реши, че ако отиде да вземе колата в Алдершот, ще попадне на агентите от MI5 и те отново ще тръгнат по петите му.
От агенцията явно не изпаднаха във възторг, но Ноъл ги постави пред свършен факт. Ако искаха да си получат автомобила обратно, трябваше сами да си го докарат. Той им се извини, като обясни, че е възникнало нещо спешно. Помоли ги да изпратят сметката в офиса му в Ню Йорк.
Трябваше да се измъкне от Англия незабелязано. От военното разузнаване със сигурност щяха да държат летищата и корабчетата през Ламанша под наблюдение. Ако в последния момент успееше да намери билет за препълнен самолет до Париж, може би щеше да им се изплъзне. С малко повече късмет би могъл да кацне на летище „Орли“, преди агентите от MI5 да разберат, че е напуснал Англия. До Париж полетите бяха начесто, митническите проверки бяха формални. Другият вариант бе да купи два билета — за Амстердам и Париж, и малко преди излитането на самолета на KLM27 да излезе от техния сектор в чакалнята и бързо да се присъедини към чакащите за полета до Париж, където Уили ще донесе багажа му.
За какво си мислеше? Как да се измъкне, да подведе и измами! Той бе престъпник, неизвършил престъпление, човек, който не можеше да каже истината, защото това щеше да провали много сложен план.
Отново започна да се поти, болката в стомаха му пак се появи. Почувства се замаян и слаб. И както бе с хавлията на Уили, легна на неговото канапе и затвори очи. Замисли се за баща си, представи си лицето му и съвсем ясно чу неговия зов. Докато заспиваше, той все още звучеше умолително в ушите му. Събуди се от усещането, че някой се е надвесил над него и го гледа. Изплашено се обърна по гръб и въздъхна облекчено, когато видя Уили, застанал до канапето.
— Веднага си личи, че си поотдъхнал. Изглеждаш по-добре и Господ ми е свидетел — миришеш по- добре.
— Взе ли ми нещата?
— Да, прав беше. Много им се искаше да разберат къде си. Когато платих сметката, управителят излезе и се държа като следовател от Скотланд ярд. Донякъде задоволих любопитството му, но не му стана съвсем ясно. Оставих му телефонния номер на временното ти местообитание.
— Временното ми местообитание?
— Да. Страхувам се, че то не говори за блестяща репутация, освен ако не си решил да промениш плановете си. Номерът е на болница в Найтсбридж, която няма одобрението на Националната здравна организация и е специализирано заведение за венерически болести. Имам един познат лекар там.
— Ти си направо чудесен — каза Ноъл и се изправи. — Къде ми е багажът.
— В гостната. Помислих си, че ще искаш да се преоблечеш.
— Благодаря — Холкрофт се отправи към вратата.
— Да познаваш някой си Буоновентура? — попита Елис.
Ноъл спря. От летището в Лисабон бе изпратил на Сам телеграма с три думи: Белгрейвиа Армс Лондон.
— Да. Обаждал ли се е?
— Звънял е като луд. От телефонната централа на хотела ми казаха само, че те е търсил от Кюрасао.
— Знам номера — отвърна Ноъл. — Трябва да се свържа с него. Ще се обадя с кредитната си карта.
След пет минути чу дрезгавия глас на Сам в телефонната слушалка и още в първите пет секунди разбра, че не е редно да кара строителния инженер да продължава да лъже.
— Не мога повече да баламосвам Майлс, Ноули. Каза ми, че ще изготви съдебна заповед за връщането ти в Ню Йорк и ще я представи на собствениците тук, които той мисли за американци. Знае, че не могат да те принудят да се върнеш, но поне ще са уведомени, че полицията те търси. А така ще я закършим, понеже те няма във ведомостта.
— Каза ли ти защо ме търси?
— Според него разполагаш с информация, която им е нужна.
Ноъл си помисли, че ще е добре Буоновентура да може да се свърже с него, ако стигне до Париж, но не искаше да го обременява с адрес.
— Слушай, Сам. След няколко часа заминавам за Париж. Редакцията на „Американ експрес“ се намира на Шанз Елизе, близо до авеню Жорж V. Ако нещо изскочи — телеграфирай ми там.
— Какво да кажа на Майлс, ако пак позвъни? Не искам аз да опера пешкира.
— Кажи му, че си се свързал с мен и си ми предал, че той се опитва да ме открие. А аз съм обещал да му се обадя при първа възможност. Нищо повече не знаеш.
Ноъл замълча малко и добави:
— Кажи му също, че ми се е наложило да замина за Европа. Ако много напира, кажи му и за редакцията на „Американ експрес“. Ще ти се обаждам за съобщения.
— Има още нещо — каза Сам притеснено. — И майка ти звъня. Почувствах се идиотски, че я лъжа. Не е редно да лъжеш майка си, Ноули.
Холкрофт се усмихна. Макар че бе хитрувал цял живот, Сам си оставаше истински италианец в това отношение.
— Кога се обади?
— Онази вечер. Говори като истинска дама. Казах й, че очаквам да се чуя с теб на следващия ден и започнах да ти звъня.
— Ще й се обадя от Париж — каза Ноъл. — Има ли друго?
— Това не ти ли стига?
— И още как. Ще ти позвъня след няколко дни, а дотогава знаеш как да се свържеш с мен.
— Да, но ако тя пак се обади, ще й кажа и на нея.
— Не се престаравай. Благодаря ти, Сам. Много съм ти задължен.
Той затвори и чу, че Уили Елис си бе пуснал радиото в кухнята. Едно от достойнствата на Уили беше поведението му на истински джентълмен. Ноъл остана няколко минути до телефона, опитвайки се да
