премисли положението. Обаждането на майка му не го изненада. Не бе говорил с нея от онази неделна сутрин в Бедфърд Хилс преди около две седмици.
Усилените опити на Майлс да го открие го безпокояха. Холкрофт не го възприемаше като човек със своя физиономия и глас. Но Майлс очевидно бе стигнал до някакви заключения, а според тях Ноъл имаше връзка с три убийства — едното извършено по време на полет 591 на „Бритиш еъурейз“ от Лондон до Ню Йорк. Майлс нямаше да зареже случая току-така, а ако не се откаже, можеше да му създаде проблем, с който той не знаеше дали ще може да се справи. Детективът можеше да поиска съдействието на Интерпол, а това щеше да привлече вниманието им върху американски гражданин, измъкнал се от разследване на убийство.
Женева нямаше да хареса подобен развой на събитията и щеше да преустанови изпълнението на плана. Майлс трябваше да бъде спрян. Но как?
В непознатата гора бяха заложени много капани и инстинктът за самосъхранение му подсказваше да се върне. Женева се нуждаеше от несравнимо по-опитен и хитър човек. Но той вече не можеше да се откаже. Оцелелите от Волфсшанце нямаше да го допуснат. Дълбоко в себе си усещаше, че и самият той не го иска. В съзнанието му отново изплува лицето на баща му. Трябваше да го открие и да разкрие пред света страданието на един човек, смел и проницателен, убеден, че злото ще бъде поправено. А също и достатъчно способен, за да реализира убеждението си.
Ноъл тръгна към кухнята. Елис миеше чаши.
— Ще си прибера нещата след една-две седмици, Уили. Хайде да тръгваме към летището.
Елис се обърна и го погледна загрижено.
— Мога да ти спестя малко време — каза той и се пресегна да вземе една порцеланова чаша от рафта. — Ще ти трябват франкове, докато обмениш. Тези тук ги отделям за любовните си похождения веднъж на два месеца. Вземи ги.
— Благодаря.
Холкрофт взе чашата и погледна ръцете на Уили. Той бе запретнал ръкави. С тези силни и мускулести ръце би могъл да счупи гръбнака на някого, помисли Ноъл и се изненада, че му е дошло наум такова нещо…
Напрежението започна още на лондонското летище „Хийтроу“ и нарасна при пристигането му на летище „Орли“ в Париж.
В Лондон той си купи билет за полет на KLM до Амстердам; допускаше, че агентите от MI5 са направили проверка и са приели обяснението му за правдоподобно. Че бе станало точно така, Ноъл разбра от реакцията на един мъж в шлифер, който озадачено го гледаше как тича към сектора на „Ер Франс“ в чакалнята. Там Уили му даде билет за препълнен самолет до Париж.
На летище „Орли“ проверките в паспортната служба не бяха щателни, но имаше голяма опашка. Докато чакаше, Ноъл имаше възможност да огледа хората, които сновяха насам-натам из митническата зона и отвъд порталните врати, водещи към вътрешността на летището. Точно зад тях стояха двама мъже.
Нещо в тях биеше на очи — може би това бяха мрачните им сериозни лица, съвсем не на място сред оживлението на посрещачите. Те си говореха тихо и зорко следяха излизащите от митницата пътници. Единият държеше някакъв малък гланциран лист. Дали не бе снимка? Да. И то неговата.
Това не бяха хората от Волфсшанце. Те го познаваха по физиономия, освен това се движеха незабелязано. Агентите от MI5 се бяха свързали с хората си в Париж. Точно те го чакаха.
— Мосьо. — Митническият служител подпечата разсеяно паспорта на Ноъл. Той взе багажа си и тръгна към изхода, обладан от страха на попаднал в клопка човек.
Щом разтвори вратите, двамата мъже се обърнаха настрани, за да не срещнат погледа му. Те не възнамеряваха да се приближават към него, а да го преследват.
Като осъзна това, в ума му смътно започна да се оформя някаква стратегия. Мъчително, защото всичко това му бе невероятно чуждо и неприсъщо, защото не бе напълно сигурен какво точно трябва да прави. Знаеше само, че трябва да стигне от точка А до точка Б, после отново да се върне в точка А, изскубвайки се от преследвачите си някъде около точка Б.
Горе над безредно сновящата тълпа имаше надпис:
Вътрешните полети бяха на неравномерни интервали. Градовете бяха подредени в три колони: Руан, Льо Авр, Кайен… Орлеан, Льо Ман, Тур… Дижон, Лион, Марсилия.
Ноъл мина покрай двамата агенти като човек, вглъбен в проблемите си, и забърза към гишето на „Вътрешни линии“. Пред него имаше четирима души.
Редът му дойде бързо. Той попита за полети на юг, към Средиземно море, към Марсилия. Поиска да му посочат няколко полета, за да си избере подходящ час.
Служителката му каза, че има и полет със спирки в пет града, от „Орли“ в посока към Средиземно море — Льо Ман, Нант, Бордо, Тулуза и Марсилия.
Льо Ман. Дотам се стигаше за четиридесет минути. Значи ако шофира, това ще му отнеме малко повече от три часа. Вече бе четири без двадесет.
— Този ме устройва — ще съм в Марсилия точно навреме.
— Извинете, мосьо, но дотам има директни полети.
— Ще ме чакат на летището и няма защо да бързам.
— Както желаете, мосьо. Ще проверя какви места има. Самолетът излита след дванадесет минути.
Пет минути по-късно Холкрофт, разтворил „Херълд трибюн“, седеше в чакалнята. Погледна над страницата на вестника. Единият от мрачните англичани разговаряше със служителката, която току-що му бе продала билета.
След още петнадесет минути самолетът бе във въздуха. Ноъл на два пъти мина по пътеката към тоалетната и огледа пътниците. Нито един от двамата му преследвачи не се бе качил; никой не проявяваше и най-слаб интерес към него.
В Льо Ман изчака пътниците да слязат. Преброи ги — седем. Започнаха да се качват хора с билети за освободените места.
Той грабна куфарчето си от поставката за багаж, тръгна бързо към изхода и слезе по металните стълби. Веднага щом влезе в летището, застана до прозореца.
Никой не слезе от самолета. Значи никой не го преследваше.
Часовникът му показваше пет без седемнадесет. Чудеше се дали по това време все още може да намери Хелдън фон Тиболт. И този път имаше най-важните данни — име и месторабота. Отиде до най-близкия телефон, благодарен на Уили за чашата с банкноти и монети, която му бе дал.
На своя не особено богат френски той каза на телефонистката:
— Sil vous plait, le numero de Gallimard a Paris.28
Там беше. Мадмоазел Тенисън няма телефон на бюрото си, но ако той почака малко, ще я повикат. Телефонистката от „Галимар“ говореше по-добър английски от повечето тексасци.
Странната комбинация от португалски и немски в акцента на Хелдън фон Тиболт се долавяше много по- слабо, отколкото при сестра й. Гласът й имаше онова наподобяващо ехо звучене, с което Гретхен му бе направила силно впечатление, но издаваше по-голяма стабилност и съсредоточеност. Мадмоазел Тенисън знаеше какво иска да каже и го казваше.
— Защо трябва да се срещна с вас? Ние не се познаваме, господин Холкрофт?
— Спешно е. Моля ви, повярвайте.
— В живота ми е имало твърде много спешни случаи. Омръзнали са ми.
— Това е различно от всичко останало.
— Как ме намерихте?
— Едни хора… не ги познавате, те са от Англия, ми казаха къде работите. Разбрах също, че не живеете на записания в издателството адрес, затова трябваше да ви потърся тук.
— Значи те толкова се интересуват от мен, че са проучвали къде живея?
— Да. И това ще ви обясня.
