няколко дни.
Той се надигна от мястото си.
— Седнете! — каза жената рязко.
Ноъл седна. Направи го по-скоро от любопитство какво ще последва, отколкото като изпълнение на команда. Изведнъж проумя, че тримата не се държаха така, защото го изпитваха, а защото бяха изплашени. Елегантно облеченият мъж гризеше кокалчето на показалеца си, приковал поглед в нещо в центъра на площада. Някъде натам гледаше и другият мъж, стиснал ръката на приятеля си. Изглежда, там стоеше някой, чието присъствие ги тревожеше.
Холкрофт проследи погледите им и се опита да се ориентира сред фигурите на минувачите. Дъхът му секна. Отсреща стояха двамата му преследвачи, на които мислеше, че се е изплъзнал в Льо Ман. Но как бе възможно това? Никой не слезе от самолета след него.
— Те са — каза той.
Елегантният мъж бързо извърна глава. По лицето на другия се изписа недоверие, но той също се обърна. Чернокосата жена го гледаше в упор.
— Кои? — попита тя.
— Онези двамата, близо до входа на ресторанта. Единият е със светло палто, другият държи шлифера в ръката си.
— Кои са те?
— Забелязах ги на летище „Орли“ днес следобед. Те ме чакаха там. Взех самолет до Льо Ман, за да им се измъкна. Почти съм убеден, че са от британското разузнаване. Но как са разбрали, че съм тук? Те не се качиха в самолета. Никой не ме следеше — готов съм да се закълна!
Тримата се спогледаха — вярваха му и Холкрофт знаеше защо. Той сам бе забелязал двамата и им бе казал за тях, без да го питат.
— Какво общо имат с вас, след като са англичани? — попита мъжът със спортното сако.
— Това засяга Хелдън фон Тиболт и мен.
— Сигурен ли сте, че наистина са англичани?
— Да.
— Дано е така.
Мъжът с палтото се наведе напред.
— Защо сте взели самолет за Льо Ман? Какво се случи?
— Мислех, че мога да им се изплъзна. Бях убеден, че съм успял. Купих си билет до Марсилия. Обясних на момичето на гишето, че трябва да стигна в Марсилия и се качих на самолет, който има междинни спирки. Първата бе Льо Ман и аз слязох. Не съм споменал нищо за Льо Ман!
— Успокойте се — каза човекът със спортното сако, — иначе ще привлечете вниманието им.
— Да не би да мислите, че не са ме забелязали? Въпросът е как?
— Не е трудно — обади се жената.
— Естествено. Трябваше да се върна в Париж.
— На летището ли?
— Разбира се.
— И разбира се, поискахте пътна карта. Или поне ги помолихте да ви упътят накъде да тръгнете за Париж. И не продължихте към Марсилия.
— Да, но много хора го правят.
— Не чак толкова и не на летище, от което има полети за Париж. И едва ли някой от тях се казва точно като вас. А не вярвам да разполагате с фалшиви документи.
Холкрофт започна да разбира какво се бе случило.
— Направили са проверка — възмути се той.
— По телефона това става за няколко минути — отвърна мъжът със спортното сако. — Даже по-малко, ако е било съобщено, че сте слезли от самолета в Льо Ман.
— Французите няма да пропуснат възможността да продадат свободно място — допълни мъжът с модния шлифер. — Сега разбирате ли? Не са чак толкова много бюрата на летището, където можете да наемете кола. Там винаги могат да научат името, на което е издадена шофьорската ви книжка, модела и цвета на колата. Останалото е лесно.
— Как така лесно? Да намерят една кола в цял Париж?
— Не в Париж, мосьо, а по пътя за Париж. Има само една магистрала и най-вероятно е чужденецът да използва точно нея. Открили са ви, преди да влезете в Париж.
Ноъл бе не само изумен, но и отчаян. Неспособността му да се справи с възникващите усложнения бе очевидна.
— Съжалявам. Наистина съжалявам.
— Не е било умишлено — опита се да го успокои елегантният господин. В следващия миг вниманието му отново се насочи към двамата мъже, които бяха седнали в първото сепаре в ресторанта.
— Седнали са.
— Виждам.
— Какво ще правим? — попита Холкрофт.
— Оставете това на нас — отговори тъмнокосата. — Само правете точно каквото ви кажем.
— Сега — каза мъжът със скъпия шлифер.
— Станете! — изкомандва жената. — Тръгнете с мен и след това завийте надясно. Бързо!
Холкрофт скочи нервно от стола си и излезе от кафенето заедно с жената, която го хвана под ръка. Слязоха от тротоара.
— Надясно! — повтори тя.
Той зави послушно.
— По-бързо! — подкани го тя.
Някъде зад него се счупи стъкло и се чуха сърдити викове. Погледна назад. Двамата англичани, излизайки от сепарето, се бяха сблъскали със сервитьора. И тримата бяха изпръскани с вино.
— Отново завийте вдясно! — нареди жената. — Влезте в тази врата!
Той правеше каквото му се каже и си пробиваше път през тълпата към входа на друго кафене. Вътре жената го спря и той инстинктивно се обърна, за да види какво става на площада.
Англичаните се опитваха да се отърват от вбесения сервитьор. Единият му хвърли пари на масата. Другият се бе измъкнал малко по-напред и се бе втренчил като обезумял в посоката, в която бяха изчезнали Холкрофт и жената.
Ноъл чу викове и не можа да повярва на очите си. На около пет-шест метра от агентите стоеше жена с лъскав черен шлифер, бял шал и очила с дебели рамки и викаше на някого достатъчно силно, за да привлече вниманието на околните. Включително и на англичаните.
Изведнъж тя млъкна и се затича по претъпкана с хора улица към южната част на Монмартр. Англичаните се спуснаха след нея. Неочаквано пред тях се появиха младежи с дънки и якета, които сякаш нарочно им препречиха пътя. Последваха гневни викове, а после се чуха пронизителни полицейски свирки.
На Монмартр цареше безредие и хаос.
— Елате! Бързо!
Тъмнокосата отново го бе хванала под ръка и отново го изведе на улицата.
— Завийте вляво! — нареди му тя и го повлече през тълпата. — Натам, където бяхме.
Стигнаха до масата зад сандъчето с цветя. Там бе само мъжът със скъпото палто. Щом го приближиха, той се изправи.
— Може да има и други — предупреди ги той. — Не знаем. Побързайте.
Холкрофт и жената продължиха да тичат. Стигнаха до пресечка с една тясна улица. От двете й страни се редяха магазини. Единствено от витрините им идваше слаба светлина.
— Оттук! — каза жената. Тя тичаше редом с него, стиснала ръката му. — Колата е вдясно. Първата след ъгъла.
Чакаше ги мощен ситроен, който не биеше на очи. Покрит с гъст слой прах, със засъхнала кал по гумите. Прозорците също бяха прашни.
— Сядайте зад волана и карайте — нареди жената и му подаде ключовете. — Аз ще седна отзад.
