— Защо се интересуват от мен?
— Ще ви кажа, когато се видим. Трябва да ви го кажа.
— Кажете го сега.
— Не мога по телефона.
Последва пауза. Когато тя отново заговори, думите й, внимателно подбрани, издаваха страх.
— Защо всъщност искате да се видим? Какво толкова важно имате да ми кажете?
— То засяга семейството ви. Вашето семейство и моето. Срещнах се със сестра ви, опитах се да намеря и брат ви…
— Повече от година не съм ги виждала — прекъсна го Хелдън. — Не мога да ви помогна.
— Това, за което трябва да говорим, е свързано със събития отпреди повече от тридесет години.
— Не!
— И с пари. Голяма сума пари.
— Нямам проблем с парите. Потребностите ми…
Ноъл я прекъсна настойчиво:
— Не става дума само за вас, а и за хиляди хора. По целия свят.
Тя отново замълча. После каза тихо:
— Това свързано ли е по някакъв начин със събития… с хора, които все още не са приключили войната?
— Да.
Дали я бе накарал да разбере?
— Добре, ще се срещнем — каза Хелдън.
— Дали не можем така да направим, че… ние да… — Не знаеше как да й го каже, без да я изплаши. — Да се срещнем, без тези, които ни преследват, да разберат.
— Да, може.
— Как?
— Имам опит в подобни неща. Трябва да правите това, което ще ви кажа. Къде се намирате?
— На летището в Льо Ман. Ще наема кола и ще дойда в Париж. Ще ми отнеме около два-три часа.
— Оставете колата в гараж и вземете такси до катедралата „Сакре кьор“ на Монмартр. Влезте в нея. В дъното е гробницата на Луи IX. Запалете свещ, сложете я в някоя поставка, после я извадете и я преместете в друга. При вас ще дойде човек, с когото заедно ще излезете и ще отидете в едно кафене на площада. Там ще получите инструкции.
— Не е нужно да сме чак толкова предпазливи. Не може ли да се видим в някой бар или ресторант?
— Не го правя заради вас, а заради себе си. Ако не сте този, за когото се представяте, и не дойдете сам, срещата няма да се състои. Още тази вечер ще напусна Париж и никога повече няма да ме видите.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Гранитната средновековна катедрала „Сакре кьор“ величествено се възвисяваше в нощното небе като божествено изваяние. Масивните бронзови врати бяха като вход на огромна пещера, в чийто полумрак мъждукащи свещи изпълняваха по стените своята симфония за сенки.
Ноъл дочу звуците на Te Deum Laudamus29 — гостуващ монашески хор пееше тихо и тържествено близо до олтара.
Той застана в осветеното пространство под абсидата, където бяха надгробните плочи на кралете. Зрението му привикна с играещите по повърхността им сенки и той тръгна покрай колоните от двете им страни. Поставените наоколо свещи хвърляха достатъчно светлина, за да може да се прочете надписът: „ЛУИ IX. Луи Благочестивия, Луи Справедливия, Син на Аквитания, Владетел на Франция, Господар на Християнския свят“.
Благочестив… Справедлив… Господар.
Дали Хелдън фон Тиболт не се опитваше да му каже нещо.
Пусна монета в кутията за подаяния, взе една тънка свещица от поставката й и я запали от пламъка на друга свещ до нея. Следвайки получените инструкции, той я сложи в свещник, след няколко секунди я извади и я сложи в друг, няколко реда над първия.
Нечия ръка докосна лакътя му и отзад, откъм сенките един глас прошепна в ухото му:
— Обърнете се бавно, мосьо. Дръжте ръцете си неподвижни.
Холкрофт направи това, което му бе казано. Мъжът бе на около метър и половина от него, имаше високо чело и оредяваща тъмна коса. Стори му се към трийсетте, с приятна външност и бледо, дори нежно лице. Това, което впечатляваше у него, бяха дрехите. Въпреки слабата светлина се виждаше, че са скъпи.
Той просто излъчваше елегантност, за това усещане допринасяше и финият аромат на парфюма му. Но действията му не бяха деликатни. Още преди Ноъл да се опомни, силните му пръсти го претърсиха, после се спуснаха към кръста и джобовете на панталоните му.
Холкрофт се отдръпна рязко назад.
— Кротко! — прошепна мъжът.
В светлината на свещите при гроба на Луи IX, в катедралата „Сакре кьор“, на върха на Монмартр Ноъл бе претърсен за оръжие.
— Последвайте ме — нареди мъжът. — Ще тръгна по улицата към площада. Вървете на разстояние от мен. Ще седна при двама приятели на маса пред едно от кафенетата, може би „Боем“. Разходете се спокойно из площада. Разглеждайте, без да бързате, изложените картини. След това елате и седнете на нашата маса. Поздравете ни, сякаш сме ви само бегли познати. Запомнихте ли всичко?
— Да.
Ако това бе условието да стигне до Хелдън фон Тиболт, той беше готов да го изпълни. Ноъл тръгна на известно разстояние зад мъжа. Не беше трудно да следи елегантното му палто сред небрежно облечените туристи.
Излязоха на оживения площад. Мъжът спря за малко, запали цигара, прекоси улицата и се насочи към една маса зад сандъче с цветя досами тротоара. На масата, точно както бе казал, седяха двама души. Мъжът бе облечен в износено спортно сако, а жената бе с черен шлифер и бял шал. Цветът на шала й контрастираше с нейната права и черна като шлифера коса. Носеше очила с рамки от черупка на костенурка — единствено те се открояваха на бледото й негримирано лице. Ноъл се запита дали тази невзрачна жена не е Хелдън фон Тиболт. Ако е така, тя никак не прилича на сестра си.
Той се заразхожда из площада, като си даваше вид, че разглежда произведенията на изкуството, изложени навсякъде. Имаше платна с крещящи цветни петна и енергично нанесени линии, портрети на деца с огромни ококорени очи, нарисувани с въглен. Площадът бе изпъстрен със сладникави, набързо нарисувани картини. Нямаше стойностни неща, но никой тук нямаше и претенции, че ги създава. Това бе пазар за туристите, където гротескното, странното се търсеше най-много.
Нищо не се е променило в Монмартр, помисли си Холкрофт, докато завършваше обиколката си. Зави и тръгна към кафенето.
Заобиколи сандъчето с цветя и кимна към двамата мъже и жената, които седяха на масата зад него. Те отвърнаха на поздрава му. Влезе в кафето и отиде при своите „бегли познати“. Седна на свободното място до жената с очилата.
— Казвам се Ноъл Холкрофт — представи се, без да се обръща конкретно към някого от тях.
— Знаем — отговори мъжът в спортно сако, а погледът му зашари из тълпата.
Ноъл се обърна към жената:
— Вие ли сте Хелдън фон… Извинете, Хелдън Тенисън?
— Не и никога не съм я срещала — отговори тъмнокосата и се втренчи в мъжа със спортното сако. — Но ще ви заведа при нея.
Човекът с модния шлифер попита Ноъл:
— Сам ли сте?
— Разбира се. Не може ли да тръгваме? Хелдън… Тенисън… ми каза, че ще получа инструкции. Бих искал да се срещна с нея, да поговорим и да си намеря хотел. Не съм спал достатъчно през последните
