Пътят към Омаха

нека да се обърнем към проблема, заради който ви посетих. Това е Сам. Бих искал да узная какво се е случило с него в армията. Имате ли някаква представа?

— Той се е представил доста добре, доколкото знам. Казвали са ми, че е свършил изключително полезна работа в Далечния изток. Уволни се като адютант в щаба на Главния инспектор с временен чин майор. Струва ми се, че е успял много.

— Далечният изток ли? — антената на Аарон долови някакъв нюанс. — Какво е правил в Далечния изток?

— Китай, естествено. Може би няма да си спомните, защото неговото участие беше „омаловажено“, както казват политиците. Сам беше причина за успешния край на преговорите за освобождаването на онзи луд американски генерал в Пекин. Онзи, който… стреля по някои интимни части… на една от свещените статуи в Забранения град.

— „Лудият“ Макензи Хоукинс!

— Да, струва ми се, че така се казваше.

— Най-доказаният побърканяк от цялата им побъркана шайка, горилата на горилите, който за малко да я докара до Трета световна война… Сам се е срещал с него?

— Да, в Китай. Явно е свършил доста добра работа. Аарон преглътна преди отново да възвърне гласа си.

— И синът ви никога не е споменавал за тази среща? — попита той едва чуто.

— Е, господин Пинкъс, нали ги знаете военните. При тях почти всичко е шушу-мушу.

— Шушу-мушу, шушу-мушу — промърмори уважаваният бостънски адвокат, като че ли изричаше някаква молитва от Талмуда. — Кажете ми, госпожо Девъро, Сам споменавал ли е някога за този… генерал Хоукинс, след като се уволни?

— Не по чин и по име, и никога, когато е бил трезвен. Трябва да ви обясня, че преди да се уволни и да се върне в Бостън… може би малко по-късно, отколкото го очаквахте… Спомням си, че тогава ми се обади някакъв полковник от щаба и ми каза, че в Китай Сам е преминал през „точката на максимално напрежение“. Когато го попитах какво означава това, той стана груб и ми отвърна, че като „разумна съпруга на военен“ би трябвало да разбирам. А когато му обясних, че не съм съпруга на Сам, а майка, онзи грубиян смутолеви нещо от рода на „клоунадата общо взето ще е доста странна“ и ме предупреди, че през следващите няколко месеца ще наблюдавам резки промени в психическото състояние на Сам… възможно било и тежко пиянство.

— А вие какво му отговорихте?

— Не съм се омъжила за Лансинг Девъро съвсем млада и зелена, господин Пинкъс. Знам, че когато един мъж понесе напрежение, по-голямо от обикновеното, едно от разумните неща, които може да направи, е да се остави на течението да го носи. Тези еманципирани днешни жени би трябвало да понаучат нещичко в тази област. Все пак мъжът е този, който все още пази входа на пещерата от лъвове… Той е и бедният глупак, който трябва да поема тежестите — физически, морално и официално.

— Госпожо, сега разбирам откъде Сам е взел проницателността си.

— И ще сбъркате, Аарон. Може ли да се обръщам така към вас?

— С най-голямо удоволствие… Елинор.

— Вижте, „проницателността“, интуицията, или го наречете както искате, е полезна само, когато преди това съществува въображение. Моят Лансинг притежаваше точно това. Но времената, когато мъжът представляваше всичко, не ми позволиха да се намеся и да го предпазя от някои неща.

— Вие сте забележителна жена, Елинор.

— Още едно бренди, Аарон?

— Защо не? Аз съм в положението на ученик пред учителя си по отношение на някои неща, които досега не съм си представял. Когато се върна вкъщи, ще падна на колене пред жена си.

— Не преигравайте. На нас, жените, много ни харесва да се мислим за манипулатори.

— Да се върнем към сина ви — каза Пинкъс, като изгълта брендито си на два пъти, което все пак беше по-добре, отколкото наведнъж. — Казахте, че не е споменавал генерал Хоу-кинс по име или чин, но вметнахте, че е давал да се разбере за кого става въпрос… когато не е бил напълно трезвен, а това е напълно обяснимо. Какво споделяше в тези моменти, Елинор?

— Говореше за Ястреба — така го нарича Сам — Елинор се замисли и облегна глава назад към брокатената кушетка. — Сам казваше за него, че е всепризнат герой, военен гений, изоставен от всички онези, които на времето са го възхвалявали като свой идол, но са се разбягали, когато е станал неудобен. Неудобен, въпреки че в акциите си е осъществявал техните фантазии и мечти. Превръщал ги е в действителност, а това ги е ужасявало, защото са съзнавали, че ако фантазиите им се осъществят, могат да доведат до катастрофа. Като повечето фанатици, които никога не участват в истински битки, те намират неудобните неща и смъртта за непривлекателни.

— А Сам?

— Той твърди, че никога не е имал споразумение с Ястреба и никога не е искал да има нещо общо с него, но по някакъв начин, не знам точно какъв, е бил принуден. Понякога, когато просто му се говори, измисля някакви невероятни истории, абсолютни безмислици. Например — среща с наемни убийци на игрище за голф, дори назова някакъв провинциален клуб в Лонг Айлънд.

— Лонг Айлънд ли, като в Ню Йорк?

— Да. И как е сключвал договори за огромни суми с един британски предател на лондонския Белгрейв Скуеър и с бивш нацист в някаква птича ферма в Германия… даже с арабски шейх в пустинята, който владеел всъщност бордеите на Тел Авив и направил всичко възможно египетската армия да не бомбардира неговата собственост по време на войната. Смахнати истории, Аарон. Казвам ви, че бяха и са абсолютни ненормални.

— Абсолютно ненормални — повтори тихо Пинкъс със слаб глас и в стомаха му започна да се оформя буца. — Казвате „са“. Той още ли разказва тези смахнати истории?

— Не толкова, колкото преди, но все пак… Особено, когато е изтощен и е под напрежение, или когато е пийнал малко повече мартини. Тогава излиза от леговището си.

— Леговище?

— Така го нарича — „леговището в шатото“.

— „Шато“ на френски е голяма къща, замък, нали?

— Да, дори понякога говори за някакво голямо „шато“ в Зермат, Швейцария и за неговата „лейди Ан“ и „чичо Цио“. Хлапашки фантасмагории.

— Искрено се надявам да е така — измърмори Пинкъс.

— Моля?

— Нищо. Самюъл много време ли прекарва в „леговището си“, Елинор?

— Той изобщо не излиза оттам, освен когато вечеря с мен. „Леговището“ се намира в източната част на къщата, отделено е от всички нас със самостоятелен вход и има всички удобства — две спални, кабинет, кухня… Има си дори собствена прислуга. И те са малко странни — мюсюлмани.

— Това всъщност си е негов собствен апартамент.

— Да, така е, и той смята, че е единственият, който притежава ключ за него.

— Но това не е истина — констатира Аарон.

— Боже мой, разбира се, че не. Хората от застрахователната компания настояха Кора и аз да имаме достъп дотам. Една сутрин Кора му открадна връзката с ключове и извади дубликати… Аарон Пинкъс! — Елинор Девъро погледна хлътналите очи на адвоката и видя посланието в тях. — Наистина ли смятате, че ще можем да открием нещо, ако… влезем в леговището? Няма ли да бъде незаконно?

— Вие сте негова майка, моя скъпа лейди, и имате законното право да бъдете загрижена относно настоящото му душевно състояние. Никакъв закон не може да ви попречи. Въпреки всичко, преди да вземете решение, още един-два въпроса… В тази къща, в тази голяма къща са извършени множество великолепни промени през последните няколко години. Отвън оцених това за близо сто хиляди долара. Но сега, виждайки вътрешността, увеличавам сумата няколко пъти. Откъде дойдоха парите? Сам казвал ли ви е?

— Е, не толкова многословно и не толкова подробно… Той сподели, че докато е бил в Европа по време