Пътят към Омаха

на секретната мисия след уволнението си от армията, е вложил известна сума в някакви произведения на изкуството. Разни новооткрити религиозни предмети. Няколко месеца след това пазарът станал отличен и той спечелил значителна сума.

— Аха — каза Пинкъс. Възелът в стомаха му се затягаше, но в главата му нямаше определена мисъл. Само някаква далечна гръмотевица отекваше в нея. — Религиозни предмети… „Лейди Ан“… Какво ви е споделял за нея?

— Абсолютни глупости. Според бълнуванията на сина ми тази „лейди Ан“, която във фантазиите му е любовта на живота му, го е изоставила и избягала с някакъв папа.

— О, велики Боже! — прошепна Пинкъс и посегна към чашата за чай. — Сигурен съм, че трябва да вземете решение, скъпа Елинор. Имам предвид да надникнем в „леговището“ на Сам.

Аарон глътна наведнъж остатъка от брендито, защото беше сигурен, че така трябва.

— Наистина ли?

— Не знам точно какво да мисля, но съм убеден, че трябва да го направим.

— Елате тогава — госпожа Девъро се надигна от кушетката, пристъпвайки неуверено и посочи двойната врата. — Ключовете са в една от вазите в антрето.

Аарон се изправи. Вече не беше сигурен къде се намира. Стигнаха до дебелата тежка врата в замъка- леговище на Самюъл Лансинг Девъро. Елинор отвори и двамата пристъпиха в тази светая светих. Лъчите на следобедното слънце проникваха отляво през внушителна остъклена врата. Това беше отделния вход на апартамента. Завиха надясно и след първата отворена врата откриха една тъмна стая. Венецианските щори бяха спуснати.

— Какво има тук? — попита Аарон.

— Струва ми се, че това е кабинетът му — отвърна Елинор, премигвайки. — Не съм била тук от времето, когато ремонтът приключи и той ми показа и това отделение.

— Хайде да погледнем. Знаете ли откъде се включва осветлението?

Настолните лампи осветиха три от стените на кабинета, облицован с дърво. Самите стени обаче трудно се виждаха, защото бяха окичени с фотографии и залепени със скоч изрезки от вестници, някои от които явно бяха прикрепени нервно, ако не и гневно.

— Това място е истинска кочина — възкликна Еленор. — Ще настоявам да се почисти!

— На ваше място не бих си и помислил за подобно нещо — отбеляза Пинкъс, приближавайки се към най-близката стена. Изрезките от вестници изобразяваха почти едно и също — монахиня, облечена в бяло, която раздава храна на бедни хора — бели, черни, мургави, в различни точки на света. „Сестра Ан — Милосърдната, разнася своето послание по цялата Земя“ крещеше едно от заглавията. Самата сестра беше изправена пред някакъв бордей в Рио. В далечен план се виждаше Разпятието. Останалите изрезки бяха вариации на същата тема — снимки на забележително красивата монахиня в Африка, Азия, Централна Америка и острова на прокажените в Пасифика. Сестра Ан, сестрата на милосърдието, сестрата на надеждата и най-накрая — Ан Милосърдната, кандидатка за светица?

Аарон надяна очилата си с тънка метална рамка и започна съсредоточено да изучава снимките. Всички бяха снимани от някакъв претенциозен ракурс, смърдяха на еделвайс и на заден план обикновено се виждаха Алпите, фотографираните персони се усмихваха щастливо и безгрижно. Тези хора бяха наистина щастливи. Някои от тях можеха лесно да се разпознаят — малко по-младия Сам Девъро, високата агресивна фигура на лудия Макензи, пепеляворуса жена с шорти и лента на челото — наистина чувствена и… да, това беше самата Ан Милосърдната и един възпълен, усмихнат и весел тип с къса готварска престилка, едвам покриваща кожените му панталонки. Кой беше този? Лицето беше познато на Аарон… Не, не, не, не!

— Бог ни е изоставил — прошепна Аарон Пинкъс, треперейки.

— Какво говорите? — изгледа го любопитно Елинор Девъро.

— Може би вие няма да си спомните, защото това едва ли е означавало нещо за вас — отговори бързо Аарон. В тихия му глас се долавяше страх. — Но преди няколко години Ватикана беше в хаос — финансов хаос. От неговата съкровищница се лееха пари, изливаха се към… грандиозни операции. За подкрепа на такива невероятни начинания като разни карнавали или пък за третокласни оперни театри, или за домове за рехабилитация на проститутки из цяла Европа… И за какво ли не още. Щуротии! Хората говореха, че папата е полудял. А след това, точно преди Вечният град да изпадне в пълна разруха, което естествено би предизвикало паника в целия финансов свят, всичко внезапно си отиде по местата. Първожрецът се взе в ръце. Дойде на себе си! Медиите в цял свят тръбяха, че папата се е държал като двама различни души. Единият — добрият старец, познат и обичан от всички, а другият….

— Скъпи Аарон, в думите ви не намирам и капчица смисъл.

— Погледнете, погледнете. — изкрещя Аарон, сочейки към усмихнатата, пълничка физиономия на една от снимките. — Това е той!

— Кой?

— Папата! Ето откъде са дошли парите. Откупът! Пресата е била права! Те наистина са били двама! Генерал Хоукинс и вашият син са отвлекли Папата!… Елинор, Елинор!  — Аарон се извърна от стената.

Госпожа Девъро се беше свлякла в безсъзнание на пода.

Глава 4

— Никой не може да е толкова чист — изрече Манджекавало с тих и недоверчив глас, обръщайки се към двамата мъже в тъмни костюми, седнали на масата срещу него сред слабо осветената кухня в Маклийн, Вирджиния. — Това не е естествено, нали разбирате какво искам да кажа? Да не би да не сте разровили достатъчно, а, Фингърс?

— Казах ти, Вини, и аз бях шокиран — отвърна ниският дебел мъж, отговарящ на името Фингърс, докосвайки възела на бялата си копринена вратовръзка, която се спускаше върху черната му риза. — И аз мисля, че това не е естествено — дори не е човешко. В какъв свят живеят тези величайши съдии? Сигурно и бацили няма там?

— Ти не ми отговори на въпроса — прекъсна го тихо Винсънт, сбърчи вежди и премести проницателния си поглед към втория събеседник. — Ти какво ще кажеш, Мийт? Момчетата ти не са започнали да пипат през пръсти, нали?

— Ей, Вин — запротестира огромният широкоплещест гостенин, облечен в розова риза и положил тежките си ръце пред себе си. — Свършихме първокласна работа — бих казал от световна класа, к’во друго да ти кажа? Онези величайшите си го просят, разбираш ли. Даже включихме и момчетата на Хайми Голдфарб от Атланта, а кой по-добре от тях може да намери цаката на някакъв си светец, прав ли съм?

— Да бе, момчетата на Хайми си знаят работата, няма спор — съгласи се директорът на ЦРУ, наля си още една чаша кианти и извади пура. — Доста по-добре от всичките федовци9 в Хувървил. Нали те изровиха кирливите ризи на сто тридесет и седем конгресмени и двадесет и шест сенатори, с което осигуриха утвърждаването ми, е, намазахме и доста ръчички, няма що.

— Какво намазахте, Вини? — премигна Фингърс.

— Нищо… Не мога да ти обясня. И нито един от тези шест изкукуригали съдии няма абсолютно нищо, за което да се хванем? Това е просто невъзможно — Манджекавало се надигна от масата и запали пурата си. Той запристъпя напред-назад покрай тъмната кухненска стена, по които висяха гравюри на светци, папи и зеленчуци, докато внезапно застина на място и гъст облак дим от пурата обгърна черепа му като ореол. — Я да се върнем отново на основните неща — каза той, стоейки неподвижно. — Ама наистина да ги огледаме.

— Кои, Вини?

— Тези четирима или може би петима либерални клоуни, които не могат да мислят както трябва. Какво толкова им има, че хората на Голдфарб не могат да го открият?… Нещо за голямата черна котка? Може да е