Пътят към Омаха

правил разни номера, като е бил дете, някой сети ли се за това? Може би не е разровено достатъчно назад. Може това да е грешката!

— Бил е помощник в църквата и хорист, Вин. Истински ангел небесен, а освен това голям, голям мозък.

— Ами жената-съдийка? Тя е голяма клечка, нали? Това означава, че мъжът й трябва да си мълчи и да се преструва, че му харесва тя да е голямата клечка — което е невъзможно, защото той е мъж. Може би тя не му пуска и той е пощръклял като дявол, но не може нищо да каже. Хората си мълчат за такива неща.

— И това не става, Вин — каза Мийт, клатейки тъжно глава. — Той всеки ден й изпраща цветя в офиса и говори навсякъде колко е горд с нея. Може да е, щото той също е голям адвокат и не ще да си пра’и врагове в бизнеса.

— Мамка му!… Ей, а какво ще кажете за онзи ирландски пияч на вода? Може да си покръква доста, след като приключи с парада, мнозина ирландци го правят. Какво ще кажете? Можем да спретнем едно досиенце — свръхсекретно, национална сигурност, нещо такова. Ще купим една дузина свидетели да потвърдят, че са го виждали поркан да излиза на зиг-заг от офиса си. Това май ще стане. Също така можем да прибавим към името му и няколко девойки. Това си е човешко!

— Печелиш еци, Вин — контрира го Мийт, въздъхна и отново поклати глава. — Този ирландец е толкова чист, та чак чаршафите скърцат под него. Никога не са го виждали да изпива повече от една чаша бяло вино, а девойките въобще не са в неговия ресор.

— Два пъти по дяволите… Добре де, добре. Няма да закачаме двамата WASP10. Не ми харесва, но го приемам… И така, стигнахме до нашия селянин.

— Лош човек, Вини! — прекъсна го ядосано Фингърс. — Той е бил доста груб с много от нашите момчета — като че ли изобщо не се познаваме, нали ме разбираш?

— Ами хайде да му дадем да разбере, че го знаем колко струва, какво ще кажеш?

— Много хубаво, Вин, но как?

— Откъде да знам, по дяволите? Момчетата на Голдфарб трябваше да са открили нещо, каквото и да е! Че е замерял монахините в енорийското училище, че е обирал подноса за дарения, за да си купи „Харли Дейвидсън“11 и да се присъедини към някоя мотоциклетна банда, нещо такова! Аз ли трябва да мисля за всичко? Той има слабо място, трябва да има. Всички дебели селяни имат!

— Той и Мийт е малко дебел…

— Не можеш да пийнеш този селянин, Вин — намеси се розовобузият Мийт. — Той е истински ерудит, човек с толкова много големи думи, че обърква най-острите акъли и освен това е чист като избелен ирландец. За нищо не можеш да се хванеш. Единственото нещо, което дразни хората е, че понякога пее оперни арии с недотам добър глас. Момчетата на Голдфарб тръгнаха първо след него, защото както повечето еврейчета, всичките се пишат либерали, а дебелакът не е. Нещо като на политическа основа, нали разбираш?

— Какво общо има политиката с всичко това, по дяволите? Ние имаме проблем, най-големият проблем, с който се е сблъсквала някога тази страна и на всичкото отгоре си чешем езиците с политика!

— Ей, Вини — възпротиви се Фингърс, — нали ти беше този, който искаше кал върху онези съдии, а?

— Добре, добре! — каза Манджекавало, дръпна нервно от пурата и се върна на стола си зад кухненската маса. — Известно ми е кога „бам-бам“ няма да проработи, разбираш ли? И така, докъде сме? Ние трябва да защитим страната, която обичаме, защото без страната, която обичаме, всички ще изхвърчим зад борда от бизнеса! Ясно ли се изразявам?

— О, да — каза Фингърс. — Аз не ща да живея никъде другаде.

— Аз няма да мога — добави Мийт. — С Анджелина и седемте хлапета къде мога да ида? В Палермо е много горещо, а аз се потя, нали знаете? А пък Анджи е по-зле и от мен — човече, тя наистина се поти! Може да усмърди цяла стая.

— Това е отвратително — каза меко Манджекавало. Очите му бяха вперени в огромния розовобузест съдружник. — Наистина отвратително. Как може да говориш по такъв начин за майката на децата си?

— Тя не е виновна, Вин. Жлезите й са виновни.

— Basta, така няма да стигнем доникъде — директорът на ЦРУ отново се надигна от стола си и започна да се разхожда гневно из кухнята, пуфтейки с пурата си и спирайки само за момент да повдигне капака на врящата тенджера на котлона, след което го изпускаше, защото беше горещ. — Тая какво готви, по дяволите? Прилича на маймунски мозъци. — Той затръска изгорената си ръка.

— Прислужницата ти ли, Вини?

— Прислужница ли? Каква прислужница? Да не говориш за онази контеса, дето си седи с Роза, плямпат и бродират, бродират и плямпат, като две сицилиански дъртофелници и се опитват да си спомнят кой кого прецакал в Месина преди четиридесет години! Тя не готви, не мие прозорци и чинии, а с Роза непрекъснато обикалят по супермаркетите и купуват боклуци, с които не бих нахранил и котките.

— Разкарай я, Вин.

— Лесно е да го кажеш, глупако! Роза твърди за нея, че й била като сестра, само че не толкова грозна и малко по-добра… Не, нека сами си ядат тия лайна, ние излизаме. Спешни задачи от национално значение.

— Няма проблем, Вини — потвърди Фингърс, кимайки с голямата си глава с леко неправилен нос. — Както се казва, родолюбците не познават умора, нали така?

— Ха, да му се не види, какво общо имат родолюбците с всичко… Я чакай… чакай! Родолюбци, кореняци. „Кореняк американец“. Това е!… Може би, като че ли.

— Като че ли може би какво, Вин?

— Не можем да оклепаме съдиите, нали?

— Вярно, Вини.

— Значи Върховният съд може да ни навре всичките в клозета, нали?

— Вярно, Вин.

— Но не е задължително… Да предположим, просто да предположим, че тази лоена топка, индианският вожд, който е възможно да предизвика най-голямата военна криза в историята, е много лош човек, откачен индивид без капка любов в сърцето си и с изключително лоши намерения, нали разбирате? Да предположим, че на него въобще не му пука за неговите индиански братя от Дивия запад, а само иска да си напълни гушата със съответната шумотевица? Като изкараме наяве гнусния му характер, ще провалим и гнусната му кауза. Така се прави.

— Не съм съгласен, Вин — възпротиви се неохотно Мийт. — Ти сам ми каза, че когато си разпитвал онзи мислител от Белия дом — този с цветните тебешири — той е казал, че пет или шест от онези съдии са признали, че са си изплакали очите, когато са прочели изявлението на Седящия Бик. Как е имало цял молебен — ти каза „молебен“, Вин, това ми направи впечатление — за измамата и безчестието, за убиването и моренето от глад на цели племена. А сега ти, аз и Фингърс — ти, естествено си най-умният, аз далеч след тебе, и Фингърс не съвсем накрая — ще повярваме ли, че някакъв си нещастен лъжльо може да завърти главите на тези свръхинтелигентни съдии с някакви пълни глупости? Не виждам смисъл.

— Ние не търсим смисъл, амиго, търсим начин да избегнем евентуална национална криза, набий си го в главата. И точно сега тази криза се именува Гърмящата глава. Прати момчетата на Голдфарб в Небраска!

* * *

— Небраска… Небраска… Небраска — мърмореше Хайман Голдфарб по телефона, като че ли името на щата беше стих от някакъв псалм от Стария Завет. Седнал зад елегантното бюро в елегантния си кабинет на