Пътят към Омаха

много елегантния „Фипс Плаза“ в Атланта, той вдигна поглед и го спря одобрително върху изисканата, добре облечена двойка на средна възраст, седяща пред него. Бяха над четиридесетте, само няколко години по- млади от мускулестия, загорял Голдфарб, самият той също издокаран в бял ленен костюм, подчертаващ все още атлетичното му тяло. — Значи аз отново трябва да пратя хората си в този затънтен щат Небраска, за да дирят мъгли и облаци… някакъв въздухар, който нарича себе си Гърмящата глава, вожд на уопотамите? Това ли искаш да ми кажеш? Защото, ако е така, трябваше да си стана равин, за какъвто съм учил, а не футболист, за което не се иска толкова мозък — Хайман Голдфарб замълча слушайки, като от време на време отдалечаваше с въздишка слушалката от ухото си и накрая явно прекъсна онзи от отсрещната страна.

— Обърни ми, ако обичаш, малко внимание и ми разреши да ти спестя малко пари… Ако съществува такъв вожд Гърмящата глава, то той не може да бъде открит никъде. Моите хора не могат да твърдят със сигурност, че той не съществува, защото колкото пъти са споменавали името му пред остатъците от уопотамите в измисления им резерват, все са им отвръщали с мълчание, прекъсвано от време на време от някакъв неразбираем шепот на уопотамския им език. Започваш да си мислиш, че този Гърмяща глава е по-скоро мит, отколкото реалност. Нещо като икона, племенен бог, издялан от дърво тотем, пред когото вярващите правят жертвоприношения, но не и човек. Накратко, аз вярвам, че такава персона не съществува… Какво мисля аз, това ли е въпросът ти?… И не е необходимо да крещиш. Възможно е някаква малка група студенти от „Бъркли“ или от Ню Йоркския университет да са изровили подходящ прецедент, за да обезпокоят малко низшите съдилища. Номер, приятел, чисто и просто номер, но блестящ!

Голдфарб отново отдръпна слушалката от ухото си и притвори за миг очи, докато металният глас от другата страна на линията изпълваше елегантния кабинет.

— Що за език е това? — изрева оня оттатък. — Тази велика държава може да изпадне в национална криза, а ти не ми предлагаш нищо друго, освен празни приказки! Е, хубаво, ш’ти кажа, господин Голям замазван: човекът в Ленгли, Вирджиния, с когото няма начин да не си поговориш, каза, че шъ е по-добре да намериш нещо за този Гърмяща глава, и то да го намериш бързо! Искам да кажа, че никой от нас не ще да живее в Палермо, нали разбираш к’во искам да кажа?

— Стига излишни приказки, синьоре — каза Голдфарб. — Ще държим връзка — Консултантът на ЦРУ отмести телефона, облегна се във въртящия се стол и въздъхна шумно, обръщайки се към привлекателната двойка от другата страна на бюрото му. — Защо аз, о, Господи, защо аз? — попита, клатейки глава. — Вие сте убедени, че сте прави, така ли?

— Не бих се изразила толкова категорично, Хайман — отвърна жената с отчетлив британски акцент, издаващ поколения добро възпитание. — Не, не сме убедени и не мисля, че някой би могъл да бъде, но ако Гърмящата глава съществува, той просто не може да бъде открит никъде, точно както ясно го обясни на джентълмена по телефона.

— Аз, разбира се, употребих вашите думи — добави Голдфарб — и също така поставям под въпрос определението „джентълмен“.

— Подозирам, съвсем основателно — каза мъжът, също явно британец. — Приложихме план „С“. Представихме се като антрополози от Кеймбриджкия университет, които изучават велико, макар и поизчезнало племе, чиито прадеди са били представени на Короната от Уолтър Рейли12 в началото на седемнадесети век. Ако наистина имаше Гърмяща глава, то по законите на всяка логика, той щеше да се втурне да доказва признаването на британската Корона, както и отдавна забравената издръжка, която за времето си е била незначително, но в наши дни без съмнение е солидна сума. Той не го направи, оттук и нашето заключение: не съществува.

— Но изявлението пред Върховния съд съществува — настоя консултантът. — Това е лудост!

— Просто невероятно — съгласи се англичанинът. — А оттук накъде, Хайман? Доколкото виждам, сложили са те „на мушката“.

— И е така, и не е — каза Голдфарб. — Вярно е, че си имаме работа с някакъв откачен, но въпреки всичко ситуацията е изключително опасна… За какво мислят тези съдии?

— За правото и законността, бих казала — предложи жената. — На цена, която, както всички се съгласихме, излиза извън пределите на обичайното. Независимо от това, скъпи Хай, и прости, че ти го казвам, но мъжът на телефона, за когото твърдиш, че не е джентълмен, в основни линии беше прав. Кой се крие зад името на вожда Гърмяща глава — или кои — това е ключът.

— Но, Дафни, по твоите собствени признания, вие не можете да го откриете!

— Може да не сме търсили достатъчно задълбочено, Хайман. Е, Реджи?

— Мило момиче! Нали претърсихме надлъж и нашир това проклето мочурливо блато с ужасните условия за живот без никакви цивилизовани удобства и искам да ти напомня, че не стигнахме доникъде. Никой не ни каза абсолютно нищо смислено!

— Да, скъпи, знам, но там имаше един, който не искаше да каже нищо смислено, сещаш ли се за кого говоря?

— А, онзи ли — отвърна англичанинът пренебрежително, — онзи проклет младок ли? Голям темерут, бих казал.

— Кой? — Голдфарб моментално се надигна.

— Не точно темерут, Реджи, просто неконтактен и объркан, по-скоро, но разбираше всичко, което му говорехме. Личеше му по очите.

— Какъв беше този? — запита настойчиво консултантът на ЦРУ.

— Един червенокож боец — май така се казваше, малко над двадесетте, доколкото можах да преценя. Твърдеше, че не разбира добре английски и само повдигаше рамене и клатеше глава, когато му задавахме въпроси.

— Беше облечен отвратително, бих казал — прекъсна я Реджиналд. — Май нямаше нищо освен една препаска около бедрата. Доста отблъскващо. И когато се метна на онзи кон, трябва да кажа, че начинът определено издаде липса на ездачески умения.

— Той падна. А и това облекло едва ли беше обичайното му.

— Чакай малко, чакай малко! — Широкият гръден кош на Голдфарб почти излизаше от другата страна на бюрото. — Тогава не ви е направил впечатление, този млад индианец, но сега се сещате за него. Защо?

— Скъпи Хай, в светлината на настоящите обстоятелства се опитвам да мисля за всичко.

— Имаш предвид, че той е знаел нещо, което не е искал да ви каже, така ли?

— Това е само предположение…

— Мислиш ли, че можете да го намерите отново?

— О, да. Видях го от кой вигвам излиза, кой е неговият.

— Вигвами! Те във вигвами ли живеят?

— Ами, естествено, Хаймън — отговори Реджиналд. — Те са индианци, приятел. Червенокожи, както им викате във вашите филми.

— Мирише ми на гнило — каза Голдфарб, взе телефона и започна да набира. — Вигвами! Никой вече не спи във вигвами!… Не си разопаковайте багажа — добави той към двойката, след което телефонът погълна вниманието му. — Мани?… Свържи се с „Лопатата“ и влизайте в сражение. Вземаш и Лиър с теб в щата Небраска.

Младият индианец, гол, като изключим късата и с много древен вид кожена пола, стоеше пред големия нарисуван и украсен вигвам и крещеше: — Искам си дрехите, Мак! Не може да се държиш по този начин! Повръща ми се вече — на всички ни се повръща! Ние не спим на мръсотията в тези скапани вигвами и не си горим ръцете, за да се опитваме да готвим на огън и използваме тоалетни, а не проклетите храсти! И като сме подхванали този въпрос, искам да ти кажа да върнеш този нещастен щурав кон на Джеронимо13! Мразя коне и не яздя — никой от нас не язди, за Бога. Ние