Пътят към Омаха

караме шевролети и фордове, а някои и кадилаци, но не и коне!… Мак, чуваш ли какво ти говоря? Хайде, Мак, отговори ми!… Виж какво, ние ценим парите и добрите ти намерения — даже и дрехите с ресни от онази фабрика в Холивуд, но това вече е прекалено, не усещаш ли?

— Гледал ли си някога филма, който направиха за мен? — долетя от затворената шатра мощен рев. — Копелето, което ме играеше, фъфлеше и гъгнеше! Отвратително, наистина отвратително!

— Мак, точно за това говоря. Тази шантава история, в която ни въвлече, е отвратителна за всички ни. Ще се издъним и ще станем за посмешище на всички резервати!

— Не, още не сте — не сме! Въпреки че терминът „издъним“ е доста интересен.

— Не е интересен, тъпако! Вече минаха три месеца и още нищо не сме чули. Три месеца щуротии, тичаме насам-натам полуголи или в разни кожи, дето ни протриват задниците, горим си пръстите и си парим деликатните части в отровния бръшлян, когато се наложи да тичаме в храстите.

— Походните кенефи са съвсем обичайна част от военния живот, момче. В армията не може другояче.

— Това тук не е армията и аз не съм войник, и си искам дрехите.

— Въпрос на дни, синко! — прекъсна го резкият глас от вигвама. — Ще видиш!

— Няма да я бъде, нещастнико, не е въпрос на дни, нито на месеци, нито на година, даже. Онези старчоци във Върховния съд сигурно си седят в кабинетите и се скъсват от смях, а аз няма да мога да практикувам след това даже и в най-загубения съд в американска Самоа… Хайде, Мак! Признай си, всичко свърши — това беше страхотна идея и трябва да кажа, че в нея имаше зрънце, само зрънце смисъл, но сега вече е абсурдна.

— Нашите добри хора са страдали от нея цели сто и дванадесет години, момче. Страдали са в ръцете на алчния и брутален бял човек. Сега ние просто ще бъдем обезщетени и ще бъдем свободни! Какво означават още няколко дни?

— Мак, та ти не си един от нашите.

— В това старо войнишко сърце всички сме свързани, синко, и аз няма да те изоставя.

— Хайде изостави ни, моля те! Изостави ме и си ми дай дрехите и кажи на онези двамата кретени, които ме следват неотлъчно, да ме оставят на мира!

— Прекалено си нетърпелив, младежо, и аз няма да ти позволя да настройваш нашите братя от племето.

— Нашите ли…? Мак, ти си патологичен случай и затова ще ти кажа нещо интересно, братко боец. Касае се за една дреболия от формалния юридически статут, с която може и да не си запознат. Преди четири месеца, когато започна цялата тази идиотщина, ти ме попита дали съм си взел изпита за адвокатска практика. Аз ти отговорих, че съм сигурен, че съм. Е, все още съм сигурен, че съм взел това проклето нещо, но ако ми поискаш документ, не съм убеден, че ще мога да ти представя такъв. Разбираш ли, не съм получил формално удостоверение от съда в Небраска и може да не го получа и в следващите два месеца, което е напълно нормално за съда и напълно неприемливо по отношение на онази каша с Върховния съд.

— Какво…? — донесе се от предната част на затворения вигвам продължителен и раздиращ рев.

— В тази комисия са много заети, братко, и освен при извънредни обстоятелства, които трябва да бъдат представени и доказани, никой неупълномощен адвокат не може да подава петиции до Върховния съд даже и като временен представител. Казах ти го. Ти загиваш поради неявяване в съда, дори и да имаш шанс за положително решение, което ми изглежда толкова вероятно, колкото и този индиански боец да се научи да язди тъпия си кон!

Пронизителният вой от вътрешността на купчината боядисани изкуствени кожи този път беше по- продължителен и определено по-сърцераздирателен. — Как можа да го направиш?

— Не го направих аз, Мак, ти го направи! Аз ти казах да регистрираш официално адвоката си, но ти отвърна, че не можеш, защото бил умрял и си щял да измислиш някого по-късно, а междувременно да използваме прецедента non nomen от 1826 г.

— Ти го изрови този прецедент! — изрева гласът без лице.

— Да, и ти беше благодарен, а сега ти предлагам да изровиш умрелия си адвокат.

— Не мога — крясъкът внезапно се превърна в скимтене на уплашено коте.

— Защо?

— Той няма да иска да разговаря с мен.

— То пък оставаше да иска! Христе, нямам предвид тялото му, а документите, разкритията, разследването му. Те всичките са приемливи.

— Това няма да му хареса. — Котето се беше превърнало в озъртаща се мишка.

— Той няма да знае!… Мак, изслушай ме. Рано или късно някой от служителите на онези съдии във Вашингтон ще научи, че аз съм един хлапак, току-що завършил право, с едва шестмесечен стаж и ще се хване за главата. Даже и да си се помолил, върховният бог на съда, Върховният съдия Рийбок ще те направи на пух и перушина заради измама на свещената му институция. По-лошо — затова, че си ги направил на глупаци. Дори един или двама от подчинените му да вземат твоята страна, което, бих казал, е напълно невероятно. Забрави, Мак! Всичко свърши. Върни ми дрехите и ме пусни да се махна оттук.

— Къде ще отидеш, синко? — Невидимата мишка се измъкваше от вокалните окови и отново се изкачваше към кресчендо. — Искам да попитам къде, момче?

— Сигурно в Американска Самоа с предварително удостоверение от съда в Небраска, откъде да знам, по дяволите?

— Никога не съм предполагал, че мога да кажа това, синко.

— изкрещя надигащият се глас от шатрата — защото мислех, че си стока, но сега виждам, че не мога да те карам насила.

— Добре, Мак, какво става с дрехите ми?

— Ето ги, жълтокож койот, такъв! — покривалото от изкуствена кожа се открехна и от тъмното пространство отвътре изхвърчаха образци от предпочитаното облекло в Айви Лийг14.

— Казва се червенокож, Мак, а не жълтокож, спомни си. — Младежът с кожената препаска се хвърли към летящите шорти, риза, сив вълнен панталон и тъмносиня спортна жилетка. — Благодаря, Мак!

— Не още, момко, но ще има тепърва да ми благодариш! Добрият офицер никога не забравя провалилите се воини, независимо, че те никога не помагат в разгара на битката… Остави новия си адрес на онзи пияница, когото нарече Орлов Зор!

— Орлов Взор — поправи го младежът, махна препаската и обу шортите си. Посегна към тъмносинята си риза. — Ти беше този, който му помагаше да се напива. Ти помагаше на всички да се напиват.

— Пази се от неискрен индианец, който иска да настрои племето си! — изкрещя невидимият манипулатор на уопотамите.

— Я си го начукай, Мак! — извика младежът, напъхвайки краката си в мокасините марка „Бали“, а плетената вратовръзка — в джоба, след което облече жилетката си. — Къде, по дяволите, ми е Камарото15?

— Маскирано е в гората зад източната морава, на шестдесет еленови крачки вдясно от високата ела на августовския бухал.

— Шестдесет какво? Какви са тия бухали?

— Никога не си бил добър на открито. Сам Орлов Зор ми го каза.