Пътят към Гандолфо

Кьониг.

Хер Кьониг не помръдна — седеше и втренчено гледаше Сам. Малките му очички, потънали в месестата, набръчкана кожа около тях, само дето не хвърляха мълнии.

— Е, и… — Кьониг стоеше неподвижен. С почти незабележим жест той даде знак на двамата да си вървят.

— Е, и? — отвърна Сам с пресипнал глас, усещайки влага от курешките по гърба си.

— Ти ли си човекът на оня звяр генерал Хоукинс? — Кьониг изговори думата „генерал“ с твърдо германско „г“.

— Ще позволите ли да ви поправя? — рече Девъро през изкуствен смях. — Всъщност, познаваме се бегло с него. Аз съм най-обикновен адвокат от Бостън, просто един чиновник, нищо повече. Работя за един евреин на име Пинкъс. Няма да го харесате. Майка ми живее в Куинси и по една странно съвпадение…

— Достатъчно! — мощна пръдня се разнесе изпод столчето за доене. — Ти си посредникът, свръзката на оня проклетник!

— Ами що се отнася до това, бих искал да оспоря законната връзка; предполагаемата връзка, която е обект на изясняване по въпроса за намеренията и в светлината на предварителните данни. Не съм убеден, че…

— Стига, чакал такъв! Какво говоря — хиена си ти! Да. Но хиените вият силно, когато мършата е достатъчно. Я ми кажи. Този Хоукинс. Той е човек на Гелен, нали?

— На кого?

— Гелен!

Девъро включи. Гелен бе шпионин номер едно на Третия райх, който купуваше и продаваше след войната за всички, които бяха готови да му платят. На Кьониг нямаше да се понрави мисълта, че между Хоукинс и Гелен има някаква връзка. Но това можеше да означава, че с Гелен е свързан и някой си Сам Девъро.

— Аа, не. Мисля, че генерал Хоукинс дори не е чувал за този — как му беше името. Не го познава, сигурен съм — курешките попиваха в ризата му и вече се стичаха по настръхналия му гръб.

Кьониг се надигна от столчето, ознаменувайки помръдването с още една оглушителна пръдня. Погледна Сам с нескрита омраза и му рече:

— Да си имаме уважението с генерала. Но ми е изпратил някакъв тъп дърдорко. Давай хартиите, мухльо.

— Хартиите… — Сам бръкна във вътрешния джоб на сакото си и измъкна екземпляр от споразумението за ограничено партньорство на компания „Шепърд“.

Германецът зачете документите страница по страница, без да каже нито дума, но с живописна комбинация от пръдни и нечленоразделни звуци.

— Потресаващо! Каква несправедливост! Навсякъде имам политически врагове! Всички искат да ме съсипят! — по ъглите на устата му изби пяна.

— Напълно споделям чувствата ви — обади се Девъро, клатейки енергично глава. — На ваше място щях да хвърля това нещо в лайната.

— Ще ви се, нали? Знам ви аз! Искате да ме сгащите натясно! Забравихте! Забравихте моя принос за мира в света. Забравихте, че благодарение на мен суперсилите откриха червена телефонна връзка помежду си. Сега заговорничите зад гърба ми. Дрънкате глупости за някакви несъществуващи банкови сметки, за скромните ми жилища. Не можете да отречете, че съм спечелил с честен труд всяка своя дойчемарка! Когато се оттеглих, не можехте да го понесете; нямаше кой да ви оправя бакиите! А сега! Тази неблагодарност!

— О, напълно ви разбирам.

— Нищо не разбираш, идиот такъв! Дай нещо за писане!

Къониг пръдна и подписа.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Камбаните звъняха тържествено и славно. Ехото им огласяше целия площад „Свети Петър“, носеше се над мраморните пазачи на Бернини и кубетата на църквите и стигаше до най-отдалечените кътчета на градините във Ватикана.

На бяла мраморна пейка, загледан в оранжевите лъчи на залязващото слънце, седеше пълничък мъж с пице, по което личаха белезите на седем десетилетия, изживяни ако не в пълен мир, то поне в добро разположение на духа. Лицето му бе едро, но селската костна структура под изобилстващата плът издаваше, че не е свикнало на глезотии. Очите му бяха големи и кръгли — кафяви на цвят и спокойни. В тях се четеше в еднаква степен и сила, и схватливост, и решителност, и приповдигнато настроение.

Носеше разкошните бели одежди, отговарящи на неговия сан. Най-високият сан в йерархията на Свещената Апостолска Католическа Църква, наследник на самия апостол Петър, епископ на Рим и духовен пастир на четиристотин милиона души по цялата земя.

Папа Франческо Първи, наместникът на Христос.

Появил се на бял свят като Джовани Бомбалини в едно селце на север от Падуа в първите години на века. За обстоятелствата около раждането му не се знаеше почти нищо, защото семейство Бомбалини не бе богато. Местната акушерка понякога забравяше да докладва на селския писар за резултатите от своя (и на пациентките си) труд, тъй като знаеше, че църквата все ще направи нещо по този въпрос — кръщавките носеха пари. Всъщност появата на Джовани Бомбалини в този свят можеше изобщо да не бъде регистрирана законно, ако баща му не се бе хванал на бас с братовчед си Фрескобалди, живеещ през две села по на север, че второто му дете ще е момче. Татко Бомбалини не искаше да даде на братовчеда Фрескобалди и най-малка възможност за отказ от облога и затова отиде лично в кметството, за да съобщи за раждането на сина си.

Втората част на облога бе, че съпругата на Фрескобалди, която очакваше дете в същия месец, ще роди момиче. Но и тя роди момче и басът бе анулиран. Според оскъдните данни в регистрите малкият Гуидо Фрескобалди се пръкнал два дни след братовчеда си Джовани.

Още в първите години на живота си Джовани показал, че е по-различен от останалите деца в селото. Така например той не учеше катехизиса наизуст чрез повтаряне на глас, ами първо искаше да го прочете открай докрай и тогава да го запомни. Това смути селския свещеник, защото понамирисваше на прекалена предпазливост и донякъде противоречеше на църковните норми, но детето не можеше да бъде убедено да прави като другите.

Джовани Бомбалини наистина бе изключително момче. Въпреки че не кръшкаше от кърската работа, умората не му пречеше да чете до среднощ всичко, което му попаднеше. На дванайсет години откри библиотеката в Падуа, която не можеше да се сравнява с тази в Милано или Венеция, да не говорим за Рим, но приятелите на Джовани разправяха, че изчел всичко в Падуа, после в Милано и във Венеция. И тогава неговият свещеник го препоръчал на светите отци в Рим.

В църквата Джовани откри възможност за осъществяване на молитвите си. И тъй като се молеше много (което бе по-лесно, но отнемаше също толкова време, колкото и работата на полето), накрая стана така, че можеше да чете повече, отколкото си бе мечтал.

На двайсет и две години Джовани Бомбалини вече бе ръкоположен за свещеник. Някои го смятаха за най-учения свещеник в Рим. За него казваха, че е erudito fantastico. Но Джовани не притежаваше онзи скован от догмите ум на обикновените ерудити във Ватикана и не възприемаше без съмнение всяка житейска истина или религиозна даденост. Във всичко търсеше изключенията и отклоненията, дори и в светите писания, посочвайки (не без известна палавост според някои), че църковните книги затова са покоряващи, защото съдържат открити противоречия.

Когато стана на двайсет и шест, Джовани Бомбалини вече създаваше сериозни главоболия на Ватикана. На всичко отгоре, имаше доста незрял вид, което не съвпадаше с изискванията за строго академично излъчване на римски ерудит. Приличаше по-скоро на смешен селчо от северните провинции. Нестройно, набито и широко скроено, тялото му щеше да подхожда повече на някой планински козарник, отколкото на мраморните зали във Ватикана. Нито широките теологични познания, нито добрият му нрав, нито дори дълбоката вяра в църквата можеха да заличат крещящото несъответствие между дух и