Пътят към Гандолфо

човек си е наумил да направи нещо, трябва да превъплъти тази мисъл възможно най-пълно във физическо действие.

— Да. Главното е да не бездействаш — Лили размаха ръце, за да подчертае това, което казва, и завивката се смъкна от тялото й.

„Ама че е сладур“ — помисли си Девъро. Но в този момент бе недосегаема — водеше спор.

— Тая работа или е прекалено сложна, или е далеч по-проста, отколкото изглежда — рече той.

— Прекалено сложна е, повярвай ми — отвърна тя. — Неуловимото е скрито в очевидното.

— И ти вярваш в това схващане за предизвикателството, така ли? Искам да кажа, основното е да посрещаш предизвикателствата, нали?

— Да, нещо подобно. Заради самото удовлетворение от това, че се опитваш да осъществиш онова, което можеш да си представиш мислено. Да изпиташ възможностите си.

— И ти вярваш в това — Сам го изрече без въпросителна интонация.

— Ами да. Защо?

— Защото в този момент въображението ми работи толкова трескаво, че едва издържам. Изпитвам нужда да го изразя физически; да изпробвам възможностите си. В разумни граници, разбира се — той се измъкна нагоре, докато очите им се изравниха. Протегна ръка, свали очилата й, сгъна ги и ги пусна на пода до леглото.

Лилиан му подаде менюто. Очите й се смееха, устните й бяха полуотворени, готови за целувка:

— Тъкмо се чудех кога ще си поискаш.

И точно тогава гадният нацистки телефон иззвъня.

* * *

Гласът на другия край на жицата принадлежеше на мъж, който явно бе възпитаван в младостта си с военните филми на „Уорнър Брадърс“. От всяка сричка се процеждаше злоба:

— Ние не може по телефон говори.

— Иди на отсрещната страна на улицата и ще си викаме през прозореца — тросна му се Девъро.

— Време е ценен! Слизаш долу във фоайе, отиваш при далечен стол до прозорец отдясно на врата! Под ръка носиш „Дер Шпигел“. И разменяш кръстосани крака на всеки двайсе секунди.

— Седнал ли съм?

— Глупаво изглеждаш да кръстосваш крака прав, майн хер.

— Ами ако някой друг е седнал на стола?

Последвалото мълчание говореше едновременно за гняв и за объркване. Накрая Сам чу звук, който наподобяваше писък на подплашено прасенце.

— Премахни го! — заповяда гласът.

— Но това е глупаво.

— Правиш каквото аз казва! Време за спор няма! Ще потърсят тебе. След петнайсе минути.

— Ей, чакай малко! Сега ставам. Не съм закусил, трябва да се обръсна…

— Вече са четиринайсе минути, майн хер!

— Гладен съм, бе!

Затвориха му телефона без повече обяснения.

— Твойта мама — рече Девъро и се обърна нетърпеливо към прекрасната Лилиан.

Но тя вече не беше в леглото. Стоеше права де него, увита в хавлията на Сам.

— Така да се каже, скъпи, телефонът ни спаси. Ти имаш работа, а аз трябва да се приготвя за училище.

— За училище ли?

— Der erstklassig Strudelschule — отвърна Лилиан. — Не е на професионалното равнище на парижката кулинарна академия, но е по-весело. Започваме по обед. На „Лайпцигер щрасе“. Това е близо до „Унтер дер Линден“. Наистина трябва да побързам.

— Какво ще стане с нас? Ами закуската… ти не взимаш ли душ сутрин?

Лилиан се разсмя искрено, без превземки.

— Училището свършва в три и половина. Ще се видим тук.

— В коя стая си?

— Петстотин и единайста.

— Моята е петстотин и девета.

— Зная. Не е ли чудесно?

— Направо превъзходно…

* * *

Във фоайето на хотел „Кемпински“ се разиграваше абсурдна сцена. „Далечен стол до прозорец“ беше зает от възрастен господин, който здравата похъркваше, отпуснал глава и с полуотворена уста. За нещастие в скута му лежеше новият брой на „Шпигел“.

Отначало господинът само се подразни, но много скоро съвсем се разгневи на двамата юнаци, които стояха до него и с красноречиви жестове го караха да стане и да тръгне с тях. На два пъти Сам се опита да се намеси, като обясняваше как ли не, че и той носи „Шпигел“ със себе си. Това не помогна. Двамата не му обърнаха никакво внимание, интересуваха се единствено от господина в креслото. Накрая Девъро застана точно пред тях и започна демонстративно да кръстосва и прекръстосва крака.

Тогава до него се приближи отговорникът на асансьора и на перфектен и гръмогласен английски му обясни как да стигне до мъжката тоалетна.

В този момент огромно женище, което страхотно приличаше на Дик Баткъс18, се приближи до тримата, надвесили се над креслото, и се нахвърли върху двамата гестаповци, като им нанасяше удари по главите едновременно с кутия за шапка и с черната си кожена чанта.

Девъро разбра, че работата отива на лошо и трябва да действа бързо. Сграбчи единия от тях за врата и го измъкна от бойното поле.

— Слушай ме, педал откачен! Аз съм човекът! Кьониг ви изпраща, нали?

Минута по-късно двамата бързо-бързо го изведоха от хотела и свърнаха в една близка пресечка.

Малко по-надолу насред тясната уличка чакаше огромен камион с чергило над каросерията. Вътре пространството бе изпълнено догоре с кафези с хиляди (поне толкова изглеждаха) цвърчащи пилета.

По средата бе оставен тесен коридор между кафезите. По него се стигаше чак до кабината. Пред задното й прозорче бяха оставени две ниски столчета.

— Ей, я не се занасяйте! Да не искате да ме вкарате вътре? Не е хигиенично!

Придружителите му кимнаха по германски и се усмихнаха — по германски. Пак по германски го повдигнаха и го набутаха в тесния коридор към столовете.

От всички страни го кълвяха остри клюнове. Плътният брезент не пропускаше слънчев лъч. Миризмата на курешки беше непоносима.

Пътуваха близо час по селски пътища, като тук-там спираха, за да бъдат проверени от доста услужливи източногермански военни патрули. Щом видеха западногерматките марки, войниците махваха с ръка на шофьора да продължава и пъхваха банкнотите в джоба си.

Влязоха в голяма ферма. Из ливадите пасяха крави, през тесния отвор на коридорчето Сам забеляза дори силози и конюшни.

Накрая камионът спря. Първият от придружителите му отпра типична германска усмивка и го изведе на светло.

Отведоха го в обор, който вонеше на кравешка пикня и на пресни фъшкии. Минаха (по германски) през криволичещите коридори на смърдящата сграда и стигнаха до една празна клетка. Сини панделки, вързани отгоре, показваха, че това са покоите на някой изключително надарен бик за разплод.

Вътре сред лайната на столче за доене седеше мъж с биче телосложение, който трябваше да е Хайнрих