Пътят към Гандолфо

— Стига сте повтарял едно и също, де! — еднакво го беше яд и на англичанина, и на Хоукинс. — Тогава вие кажете, освен ако не искате да дойдете в „Савоя“.

— В никакъв случай! Държа няколко жилищни сгради в Белгрейвия. Едната се казва „Емпайър армс“. Знаете ли я?

— Ще я намеря.

— Добре. Ще ви чакам там. Апартамент четиридесет и седем. Мога да стигна до Лондон за един час.

— Не си давайте зор. Не ми е удобно след час.

— О, така ли? По кое време тогава?

— Кога затварят кръчмите?

— В полунощ. След малко повече от час.

— Тяхната мама!

— Моля?

— Ще се срещнем тогава в един.

— Много добре. Ще предупредя охраната на сградата. Запомнете — никакви имена. Само апартамент четиридесет и седем.

— Запомних.

— А, Девъро. Да не забравите документите.

— Какви документи.

Този път паузата бе по-дълга, англичанинът направо се задъхваше:

— Споразумението, бе, дупе рошаво!

* * *

Ан изобщо не се разсърди, когато разбра, че се налага да вечерят набързо и Сам да излезе без нея. Тя дори изглеждаше въодушевена от идеята.

Девъро все по-малко се учудваше на това, което става около него. Отказа се да търси причини, а фактите ставаха по-ясни. Съгласи се да й се обади, когато се прибере. Късният час не бил от значение, добави тя и дори му даде ключ от апартамента си.

Таксито спря пред „Емпайър армс“. Щом спомена номера на апартамента, портиерът го поведе през сложна плетеница от тесни коридори и заключени служебни помещения; поеха нагоре по задно стълбище, качиха се на товарен асансьор и най-накрая стигнаха.

На вратата мъж със злокобен израз на лицето и северняшки акцент поиска от Сам да удостовери самоличността си. След това го преведе през антре, просторна дневна и вестибюл и влязоха в слабо осветен кабинет. В най-тъмния ъгъл до прозореца седеше доста грозновато старче. Вратата зад Девъро се затвори. Той остана прав до нея, като се опитваше да нагоди очите си към полумрака и неприятното изкопаемо, седнало в креслото.

— Господин Девъро, естествено — проговори сбръчканото старче.

— Да. Вие трябва да сте онзи Данфорт, за когото ми говори Хоукинс.

— Лорд Сидни Данфорд — грозният дребосък сякаш изплю думите една по една, но веднага след това продължи с меден гласец. — Не зная как вашият работодател е успял да съпостави така фактите, нито признавам, че е стигнал до верни изводи; всичко е толкова безсмислено. А и е станало толкова отдавна. Въпреки това, аз съм добър човек, благодетелен. Доста мил човек, всъщност. Давай шибаните хартии!

— Какво?

— Споразумението, бе, добиче такова!

Съвсем шашардисан, Сам бръкна във вътрешния джоб на сакото си, където бе сгънал екземпляр от споразумението за ограничено партньорство на компания Шепърд. Пристъпи към грозничето и му подаде свитъка. Данфорт разтвори пред себе си сглобяемо писалище, прикрепено отстрани на креслото му и щракна малка настолна лампа над дъската. Грабна листовете хартия и зачете.

— Чудесно! — рече той накрая, като прелистваше обратно страниците. — Абсолютно нищо не се разбира!

Дребният англичанин извади химикалка и започна да попълва празните редове. Щом свърши, сгъна договора и го върна на Девъро с отвращение.

— Сега изчезвай! Наистина съм чудесен човек, прекрасен филантроп, скромен мултимилионер, когото всички обожават. Заслужил съм напълно изключителните почести, с които ме даряват. Всеки го знае. И никой, повтарям — никой не би допуснал, че мога да имам нещо общо с подобна идиотщина! Аз само проповядвам религиозно братство, разбра ли ме? Братство, викам!

— Нищо не разбирам — призна си Сам.

— Аз също — отвърна Данфорт. — Парите ще бъдат преведени на Каймановите острови. Името на банката е вписано и десетте милиона — ще бъдат прехвърлени до четиридесет и осем часа. И с това задълженията ми към вас свършват!

— Каймановите острови ли?

— В Карибско море са, гъз смотан!

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Девъро забеляза отдалече светлината на бялата лампичка в дъното на коридора в „Савоя“. Не беше нужно да приближава, за да се увери, че светеше до вратата на неговия апартамент, а възможността да се направи на разсеян му даваше още една причина да се вмъкне в покоите на Ан.

— Ако не си ти, Сам, значи съм го закъсала — провикна се тя от спалнята.

— Аз съм. Но ще го закъсаш по друг параграф.

— Тая закъсвация най я обичам.

Девъро влезе в просторната спалня с изглед към реката. Ан седеше в леглото и четеше някаква книга с шарени корици на светлината на нощната лампа.

— Какво четеш? Изглежда внушително.

— Прекрасен разказ за жените на Хенри Осми. Купих си я в „Тауър“ сутринта. Тоя човек е бил истински звяр!

— Не съвсем. Имал е много геополитически грижи.

— Май повече грижи му е създавала оная работа!

— Сама не предполагаш колко си близо до историческата истина. Ще пийнем ли нещо?

— Първо трябва да се обадиш по телефона. Обещах щом се прибереш, да позвъниш веднага.

Ан спокойно прелисти страницата. Сам се втренчи в нея с недоумение и любопитство.

— Какво каза?

— Макензи се обади. Чак от Вашингтон — тя прелисти следващата страница.

— Макензи ли? — Девъро не можа да се сдържи да не изреве. — Ей така — Макензи се обадил! Седиш си тук и ми разправяш, че Макензи се обадил. Откъде знаеш? Теб ли е търсил?

— Ама слушай, Сам, не се нервирай — с ледено изражение на лицето тя обърна още една страница от проклетата си книга. — Да се правя, че не го познавам ли? Имам предвид…

— Ааа, не! Спести ми идиотските сравнения! Искам само да знам какво е това невероятно съвпадение, при което на седем хиляди мили от дома си на телефона те уцелва бившият ти съпруг, който търси мен — на три хиляди мили от Ню Йорк.

— Ако се успокоиш, ще ти кажа. Ако не, ще си чета книжката и толкоз.

На Девъро му идеше да удари първо на екс сто грама, но подтисна гнева си и рече по-смирено:

— Спокоен съм и много бих искал да те чуя. Моля те, говори.