„Копия от това споразумение за ограничено партньорство са изпратени по куриер до Макензи Хоукинс, ескуайър, председател на Компания «Шепърд», хотел «Уотъргейт», Вашингтон, окръг Колумбия. Инструкциите изпратени по телеграфа до Грейтбанк, Женева. Прехвърлянето на фондовете ще стане в Женева в присъствието на секретар-ковчежника на Компания «Шепърд» Самюъл Девъро.“
Изпращаха го
Това щеше да направи, независимо дали му харесваше или не. Ако не отиде в Женева, ще чука камъни до края на живота си в Левънуърт или Делакроче ще се погрижи за циментирането му.
Майко мила! Точно това каза ненормалното му копеле! Щял
Всички други налудничави идеи на Мак бледнееха пред тази! Дори трета световна война би била по- приемлива! Една обикновена война щеше да бъде къде-къде по-просто нещо. Държавните граници са определени, целите са обследвани, идеологиите — гъвкави. Войната направо изглеждаше като рядка супа в сравнение с четиристотин милиона обхванати от истерия католици; държавни глави щяха да реват на висок глас сервилните си баналности, щяха да обвиняват всяка възможна враждебна организация, независимо дали е екстремистка или не (тайно вкусвайки радостта, че са се отървали от оня палавник във Ватикана) и…
Майчице! Та действията на Хоукинс съвсем логично можеха да доведат до избухването на трета световна война!
Тази мисъл вече ясно определяше какво трябваше да направи Сам. Трябваше да спре Макензи. Но нямаше да може да го направи, ако го затворят в карцера в Левънуърт. Кой щеше да му повярва? Това щеше да е съвсем невъзможно, ако попаднеше на дъното на река Хъдзън, в най-дълбокото и вероятно с краката нагоре. И то благодарение на Анджело Делакроче. Кой щеше да го чуе?
Не, единственият начин да прогони лудостта на Ястреба от лоното на действителността бе да разбере как Макензи възнамерява да осъществи удара си. Да се предполага, че няма да успее бе най-глупавото, на което можеше да разчита. Ястребът не бе за подценяване. Това можеше Да го проумее всеки, ако знае изявите на Мак — четири изключителни бивши съпруги, които го обожаваха, малък първоначален капитал, изразяващ се в десет милиона долара, да не говорим за военните му подвизи за цели три десетилетия и още толкова войни.
Ястребът влизаше в престъпния свят с всичките си познания по стратегия, с желязната си дисциплина от армията и с качествата на водач, каквито може да има само един опитен генерал. Макензи започваше от най-високото стъпало; липсваше му диплома за завършено висше криминално образование, а вече сложи в джоба си бос на мафията.
Не му липсваше размах на този кучи син. Майка му стара! С тая дързост на Кинг Конг можеше да смачка бетонния покрив на Емпайър стейт билдинг.
Не е за вярване.
Самюъл Девъро вярваше, вярваше го и това си е. И не му оставаше нищо друго, освен да намери начин да го предотврати. И да го направи така, че да отърве кожата и да не влезе в пандиза. В главата му започваше да се оформя някакъв план, но бе все още неясен. Все пак в общи линии идеята предлагаше някаква възможност.
„Не бъди много сигурен — каза си Сам на глас. — Имаш работа с жив, законен, гръбначен менингит!“
И все пак, имаше начин. Можеше да се престори, че играе по свирката на Макензи (без желание, разбира се, защото иначе ще предизвика подозрения), ще събере мръсните мангизи и в последния момент ще свика инвеститорите и ще хвърли във въздуха цялата операция. А за да остане жив, ще остави едно писмо в стил „в случай че внезапно се помина, упълномощавам адвокатите си да разкрият…“ каквото трябва там.
Включително тълкуванието на израза „посредничество при придобиване на религиозни предмети“.
И кой ще повярва на това?
— Спри се! — Сам сграбчи китката си, стреснат от собствения си глас. Иззвъняването на телефона го стресна още веднъж. Хукна към него като осъден на смърт, очакващ обаждането на губернатора по повод молбата му за помилване.
— По дяволите! Това трябва да е адвокатът,
— Въпросът е подвеждащ. Протестирам.
— Знаеш ли, момко, ти си страхотен адвокат!
— Сигурен ли си, че искаш да разговаряме по телефона? — попита Девъро. — Предполагам, че отдавна ни подслушват плътно.
— О, не се коркай. Няма да си кажем нищо непозволено. Поне що се отнася до мен, а надявам се, че ти си много по-печен по тези въпроси. Исках само да те уведомя, че допълнителните екземпляри от споразумението за партньорство те чакат долу на регистратурата. Изпратих ги снощи по един старши сержант — стар познат от…
— Господи, извадил си
— Не и там, където бях. Тук във фоайето на хотел „Уотъргейт“ имат една голяма машина. Пускаш по четвърт цент за всяка страница…
— Добре! — прекъсна го Девъро. — Копията са долу. Какво по дяволите трябва да правя с тях?
— Сложи ги във вълшебното си куфарче, онова, дето ти го дадох. Занеси ги в Женева. Там няма да ти трябват, разбира се, но е възможно на връщане да се наложи да се отбиеш на едно-две места. По- конкретно в Лондон, тази спирка е почти сигурна. Ще поостанеш ден-два в хотел „Савоя“. Самолетните билети и всичко необходимо ще получиш в Женева. В Лондон ще ти се обади един джентълмен на има Данфорт. Ще разбереш какво да правиш.
— Това е мръсна игра. Няма да разбера какво да правя; не зная и в момента
— По-кротко, бе — рече Ястребът малко строго. — Не помниш ли какво ти казах: като мой адютант ще ти се наложи да изпълняваш някои заповеди…
—
— Е, ако за някой нещо е глупост, за друг може да се окаже захаросан фъстък. Ако някой много-много любопитства, ще кажеш, че помагаш на стар войник, който тихичко събира доларчета, за да разнася божията любов сред хората.
— Но това е абсурдно — проплака Девъро.
— Това е Компания „Шепърд“ — отвърна Ястребът.
