бе нервиран, че известно време издаваше само нечленоразделни скимтения.
— Нямаш ли съвест, бе? Нямаш ли милост? Поне малко любов към ближния, а?
— Имам, разбира се — отвърна Хоукинс. Пресякоха сектора за третия тур и наближаваха шеста дупка. — Но сега си затвори плювалника поне за малко. Каквото не ти изнася, каза си го. Какво повече искаш?
Облаците на небето изтъняваха и отвреме-навреме луната надничаше зад тях. На стотина крачки пред тях се виждаше тантурестата фигура на Анджело Делакроче, сключил ръце отзад, със светеща пура в устата.
— Сигурно целият се е наръсил с пепел отпред — пошепна Хоукинс. След това извика с пълно гърло — Господин Делакроче?
Туловището пред тях изръмжа нещо. Макензи щракна фенерчето и освети лицето си отгоре. Дългата му стоманеносива коса хвърляше сянка върху добре оформената брадичка а ла Ван Дайк.
— Превръщаш ни в лесна мишена! — изхриптя Сам.
— Че кой ще стреля?
Приближиха се към италианеца. Мак му протегна ръка. Делакроче дори не помръдна.
— Дори когато се предаваха, жмичките ми стискаха ръка. Това ни отличава от животните — рече му тихо Хоукинс.
Без особено желание Делакроче измъкна едната си ръка иззад гърба и двамата се здрависаха.
— Аз не съм жмичка и в случая не се предавам — избоботи той.
— Разбира се — отвърна Макензи по-бодро. — Това е само началото на изгоден съюз. Между другото, запознайте се с моя адвокат и добър приятел Сам Девъро…
—
— Млъкни и подай ръка — нареди му Хоукинс
С още по-голямо нежелание ръцете на двамата се срещнаха и почти веднага се разделиха, сякаш притежателите им се страхуваха да не прихванат някаква заразна болест.
— Така е по-добре — Ястребът кипеше от желание за работа. — Сега можем да разговаряме.
И започна. Най-напред изреди всички закононарушения, извършени от Анджело Делакроче в Щатите и в чужбина. Това му отне две минути.
— А сега, господин Делакроче, ще ви кажа, че властите не могат да ви спипат, защото нямат достъп до единствената финансова институция, извършваща разплащанията по тези сделки. Може да ви прозвучи невероятно, но мисля, че аз получих достъп до нея. Има една банка в Женева, Швейцария; първите три цифри от банковата сметка са седем, едно и пет. В нея са скътани малко повече от шейсет и два милиона долара…
—
— …и преводите са правени директно от местата, за които ви споменах. Мисля, че сте запознат с новите швейцарски закони, третиращи сметки от този род. Те са малко подвеждащи, защото това, което в една страна се смята за престъпление, в Женева може да не е. Но ако щете вярвайте, сега Интерпол може да използва като доказателство справки за тези сметки. Необходимо е само да се представи копие от плащане по конкретна сметка, извършено от осъден търговец на наркотици. Още по-невероятно е, че по една случайност аз притежавам фотокопия на няколко такива фактури…
—
Отговориха му единствено звуците на нощта.
— Няма никой там. Поне няма кой да ви чуе — спокойно му обясни Ястребът.
—
Пак нищо.
— Така. Сега двамата с вас, господин Делакроче, ще отидем малко настрани от моя адвокат и приятел, та да си поговорим на четири очи — Макензи понечи да хване италианеца за лакътя, но той бързо дръпна ръката си.
—
— И те спинкат, сър — учтиво подметна Хоукинс. — Ще кютат поне още два часа.
Делакроче се изрепчи на Мак:
— Докарал си ченгета, а? Колко? — двата въпроса се преплетоха.
— Никого не съм довел. Тук сме само аз и моят добър приятел и адвокат…
— Колко са? Сам не можеш да се справиш!
— Да, ама успях — отвърна Ястребът.
— Най-добрите ми момчета!
— Направо не ми се мисли за резервите ви — усмихна се Макензи. — А сега е време да си побъбрим насаме.
Той отведе Делакроче на трийсетина метра настрани. Говори тихо точно четири минути и половина.
След което оглушителен, прегракнал вик раздра тишината над игрището:
—
И Анджело Делакроче припадна върху прецизно подрязаната трева.
Макензи се наведе над него и с леки потупвания по лицето го свести.
Продължиха разговора, като Ястребът придържаше с ръка главата му изправена.
Втори вик прониза нощта.
—
И Делакроче пак изпадна в несвяст.
Ястребът повтори процедурата на съживяването.
Говори му още две минути.
—
Този път Макензи отпусна главата му на тревата и се изправи. Луната бе пробила нощните облаци и осветяваше вцепененото лице на Сам, който не откъсваше очи от съкрушения Делакроче. Стига толкова, мислеше си Ястребът, докато се връщаше при Девъро. Не виждаше смисъл повече да крие. Сам трябваше да научи. Нямаше начин.
— Е, Сам — започна Мак някак доверително под процеждащата се над игрището лунна светлина, — добро начало, нали? Господин Делакроче гори от нетърпение да внесе цялата сума, запазена като негов дял. Компания „Шепърд“ получи първите си десет милиона долара.
На Девъро му се подкосиха краката. Ястребът се втурна напред и го прихвана, преди да се е строполил на земята. Не че бе твърда, но Макензи искаше да покаже на Сам, че полага грижи за него. Командирът трябва отвреме-навреме да демонстрира на адютанта си загриженост за неговото благосъстояние.
— Майка му стара, синко, стига с тия работи! Държиш се като господин Делакроче! Не е хубаво това, ти си от по-добра мая!
Очите на Сам блуждаеха из лунната светлина. Треперещите му устни изговаряха неясни думи, но отделни фрази се повтаряха и това ги правеше по-разбираеми:
— Секретар-ковчежник! О, Боже, аз съм
— Стига си ревал, бе! Ти си велик адвокат, човече! Не ти прилича.
— Да не бях те срещал, копеле проклето! Това бе най-големият
— Ти също. Почти. Аз те хванах да не…
—
— О, господин Делакроче не е толкова прост, момко — Хоукинс потупа Девъро по бузата с дясната си ръка, а с лявата го държеше здраво за врата, за да не се свлече на земята. — Делакроче е много религиозен, повечето италианци са такива, независимо как си изкарват прехраната. Това е друго. Той знае,
