Пътят към Гандолфо

Макензи извади пет страници от фотокопирани досиета, разстлани върху леглото и ги отнесе до писалището в другия край на хотелската си стая. Седна на стола, взе червения маркер и номерира всяка една от тях в горния ляв ъгъл. От една до пет.

Майка му стара! Точно тази комбинация му трябваше, знаеше, че има такава, защото човек не може да не се върне към първия си метод за натрупване на състояние, щом условията го позволяват. И защото времето обезличава проблемите и тревогите, които са го съпътствали преди десетилетия, особено ако е имал сметка от това.

Разузнавателните сведения от Ханой отпреди три години бяха объркващи, но автентични. В общи линии автентични. Всичко останало бе изопачено.

Англичанин, понатрупал пари за сметка на живота на американски войници, като продавал на Северен Виетнам хардуеър и муниции.

Не беше сензация; на Лондон не му пукаше, че търгува с комунистическия блок, въпреки че имаше конкретни разпоредби, забраняващи продажбата на военна техника. Но тогава беше време, когато производствените конвейери в Ханой, Москва и Пекин работеха на ниски обороти. Можеше да се направи състояние от военни доставки, отклонени в посока към виетнамските пристанища.

И някой си лорд Сидни Данфорт направил точно това.

Пазарувал в Щатите, в Западна Германия и във Франция и пренасял стоката с кораби под чилийски флаг до пристанища в нововъзникналите африкански страни. С тази разлика, че корабите така и не виждали африкански бряг. В международни води в Тихия океан променяли курса си и запрашвали на север, зареждали гориво на отдалечените руски острови и се насочвали на юг към Хайфон като редовни търговски плавателни съдове.

Военното разузнаване не могло да докаже участието на Данфорт в тази афера, защото комунистите превеждали парите директно по сметки на чилийските корабни компании и лордът оставал на завет. Освен това Вашингтон не желаел да раздува работата, за да не предизвика скандал. Данфорт бе влиятелен англичанин с много връзки във Форин офис15. Просто не си струваше да го разобличават.

Това, което привлече вниманието на Макензи, бяха чилийските кораби и африканските пристанища. Те бяха използвани за прикритие и преди това. Поточно, преди трийсет години. По време на Втората световна война.

Тайните служби знаеха добре, че с чужда финансова помощ някои южноамерикански компании снабдяваха с всичко необходимо военната машина на Оста срещу добро заплащане в началото на четиридесетте години. В тези напрегнати военни времена най-много кораби попълваха пътните си листове, посочвайки за местоназначение Кейптаун и Порт Елизабет, защото търговската документация там бе в пълен хаос, а в повечето случаи изобщо нямаше такава. На юг от Екватора в Атлантическия океан обръщаха на изток и навлизаха в Средиземно море. Обикновено разтоварваха в Италия.

Дали този лорд Сидни Данфорт не е повторил номера си с корабите отпреди трийсет години?

Едно е да измъкнеш няколко милиона долара от Югоизточна Азия през седемдесетте години, съвсем друго е да натрупаш състояние от масовото клане, което постави на изпитание дързостта на Британския лъв през Втората световна война. Заради второто можеш веднага да изхвърчиш от списъка на постоянно поканените гости в Бъкингамския дворец.

Време беше Ястребът да удари един трансатлантически телефон на лорд Сидни Данфорт, седемдесетгодишен ръкоположен за рицар доайен на британската промишленост. И един от най-богатите мъже в Англия.

Майка му стара! Компания „Шепърд“ май привличаше едва ли не най- интересните инвеститори в света.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Улица „Странд“ гъмжеше от хора. Беше малко след пет следобед и легиони писарушки бързаха към дома си.

Сам пристигна на летище „Хийтроу“ със самолета в четири без двайсет от Женева и веднага потърси уюта на комфортния апартамент в хотел „Савоя“. Трябваше да си почине. Женева бе истински кошмар.

Разбра, че оттук нататък по-добре ще е да проявява пълно неведение относно целите на компания Шепърд, а незнанието си да прикрива зад дълбоко уважение към принципите й, и особено към нейния председател, който се ръководеше от силни религиозни чувства.

Женевските банкери бяха отначало впечатлени от скромността му. Господи, ставаше въпрос за десет милиона долара. Американският адвокат-надзорник само се усмихваше и дрънкаше баналности. Когато настояха да покаже карта за самоличност, малко се притесни, а докато внасяха внушителната сума, мърмореше разни глупости за религиозното братство. За да го разсеят, поканиха го на обяд, на който го съсипаха от намигвания и тостове, предлагаха му най-различни варианти за креватна гимнастика. В края на краищата, това бе Швейцария. Доларът си е долар и този агресивен подход нямаше нищо общо с тиролските провиквания, с еделвайса и с белите престилки на алпийските девици. Постепенно с преминаването на обяда във вечеря женевските банкери решиха, че Девъро или е най-скучният адвокат в Америка, или е най-тайният посредник, който е прекосявал швейцарската граница.

Така я кара той три дни и три нощи и си замина, оставяйки половин дузина швейцарски бюргери да се чудят що за птица е този американец и да лекуват стомасите си от промишлените количества храна и пиене, които изконсумираха покрай него. За Сам напрежението бе непоносимо. В един момент бе стигнал дотам, че не можеше да се съсредоточи в нищо — едва успяваше да пусне някоя и друга неопределена усмивка и да подтиска страховете си. Толкова бе зает със собственото си поведение, че когато на изпроводяк на летището заместник-председателят на Грейтбанк повърна върху шлифера му, Сам можа да каже само „благодаря“.

В привързаността си да се чупи от Женева забрави несесера с приборите за бръснене в хотела и затова сега крачеше по „Странд“ и търсеше някоя дрогерия. Точно срещу Хиподрума откри една и влезе. Купи каквото му трябваше и се върна в хотела, предвкусвайки удоволствието от една продължителна гореща вана и добра вечеря в грил-ресторанта на „Савоя“.

— Майор Девъро! — гласът бе енергичен, американски и на жена. Идваше от едно такси, което спря пред входа на хотела.

Принадлежеше на четвъртата бивша госпожа Макензи Хоукинс, с полегатите, но непослушни цици и с прекрасното име Ан. Тя се втурна към Сам и му се хвърли на врата, притискайки буза и всичко останало о него.

После внезапно се отдръпна и малко се сконфузи:

— Ужасно съжалявам, че така ви се нахвърлям. Ще ми простите, нали? Така се зарадвах, че виждам познато лице.

— Няма за какво да се извинявате — отвърна Сам и си спомни, че Ан му се стори най-наивна и най- млада от четирите бивши съпруги. — В „Савоя“ ли сте отседнала?

— Да, снощи пристигнах. Никога не съм била в Англия и днес цял ден обикалях из града. Едва се държа на краката си — тя разтвори скъпото си велурено палто и се усмихна на прекрасните крачета отдолу, разкрити щедро от късата пола.

— Ами да отскочим тогава веднага. В бара, какво ще кажете?

— О, нямам думи! Прекрасно е да срещнеш някой познат тук!

— Съвсем сама ли сте? — попита Девъро.

— АА, да. Съпругът ми, Дон, точно сега е дяволски зает с яхтклубовете и ресторантите си и миналата седмица в Ел Ей16 ми вика: „Ани, скъпа, що не си вдигнеш малкото сладко задниче нанякъде? Този месец ще е много натоварен.“ Чудех се дали да не отида до Мексико или Палм Спрингс — знаете къде обикновено се ходи, и тогава се сетих! Ани, никога не си ходила в Лондон. И хванах първия самолет за насам — тя кимна приятелски на портиера и продължи през вратата към салона, следвана от Сам.

— Дон ми каза, че съм щура. Не съм познавала никого в Лондон и други подобни. Но мисля, че точно