Пътят към Гандолфо

това ми трябваше, разбирате ли? Исках да отида някъде, където няма да срещам все едни и същи лица. Някъде, където да е по-различно.

— Надявам се, че не съм провалил работата.

— Как?

— Ами нали казахте, че съм от познатите лица…

— О, не! Познат сте ми, но не чак дотолкова. Един кратък следобед у Джини не означава, че сме много близки, нали?

— Разбирам. Барът е насам, по тези стълби — Сам кимна наляво към американския бар на „Савоя“. Но Ан спря, вкопчила се здраво в ръката му.

— Майоре — рече тя колебливо, — краката ми са капнали, вратът ми се схвана от гледане нагоре, а тази чанта ми откъсна раменете. Наистина няма да е лошо първо малко да се пооправя.

— О, разбира се — отвърна Девъро. — Как не се сетих? Съвсем съм оглупял. Всъщност и аз имах намерение, ъъъ… да се пооправя. Забравих си приборите за бръснене в Швейцария — той повдигна торбичката с покупките.

— Ами тогава всичко се нарежда чудесно!

— Ще ви се обадя след около час…

— О, няма нужда го правите. Видяхте ли какви са им тоалетните тук? Аууу! По-големи са от женските кенефи на Дон. В ресторантите на Дон. Мисля, че ще има предостатъчно място за двама ни. Ами хавлиите? Страхотни са! — тя леко притисна ръката му и се усмихна непринудено.

— Ммм, и това е решение…

— Единственото правилно. Хайде, ще си поръчаме нещо за пиене в стаята и ще се отпуснем, ама истински, ммдаа — бяха застанали пред асансьора.

— Много мило от ваша страна…

— Мило ли? Стига глупости! Джини ни каза, че сте и се обадил. Пак ни изпревари. Сега е мой ред. Бил сте в Женева, нали?

Сам я изгледа:

— Казах Швейцария…

— Та това не е ли Женева?

* * *

Апартаментът на Ани също гледаше към Темза, бе също на шестия етаж на не повече от десетина метра от неговия.

„Швейцария. Не е ли това Женева?“ Разни мисли се въртяха из главата на Девъро, но бе прекалено изтощен, за да разсъждава върху тях. А и за пръв път от няколко дни се чувстваше толкова свободно, та не му се искаше да се занимава сега с това.

Апартаментът бе досущ като неговия. Високи тавани с гипсови орнаменти, прекрасни стари мебели — лъскави и удобни — писалище, масички и софа, която много би подхождала на Парк Бърнет; настолни часовници и лампи, които не бяха заковани за плотовете, нито имаха надписи с името на хотела; високи, солидни прозорци с разкошни завеси, които откриваха прекрасен изглед към реката и светлинките на лодките, към сградите на отсрещния бряг и моста „Ватерло“.

Сам седеше на софата в хола, захвърлил обувките и грабнал в ръка добре напълнена чаша. По Би Би Си Лондонската филхармония изпълняваше концерт от Вивалди, а за уюта в стаята допринасяше топлината от радиатора.

„Най-после и аз да живна“ — помисли си Сам.

Ан се появи от банята и застана в рамката на вратата. Девъро остана с вдигната чаша, застинала на средата на пътя към устните му. Бе облечена — ако това изобщо е правилният израз — в полупрозрачна нощница, която хем възбуждаше въображението, хем не оставяше много възможности за фантазиране. Полегатите, но немирни гърди изпъкваха под тънката мека материя, дългата светлокестенява коса падаше свободно и чувствено обгръщаше раменете и. Отдолу прозираха заоблените форми на краката й.

Без да продума, тя го примами с пръст. Сам стана и я последва.

В просторната баня на „Савоя“ го очакваше огромна вана, напълнена с гореща вода, няколко хиляди мехурчета бълбукаха на повърхността и пръскаха мирис на рози и пролетна омара. Ан протегна ръце и развърза вратовръзката му, свали ризата, разкопча колана на панталоните му, смъкна ципа и ги свлече на пода. Сам измъкна краката си от тях и с шут ги запрати в ъгъла.

Тя обхвана кръста му с ръце и приклякайки, задърпа надолу слиповете му.

Девъро приседна на ръба на ваната, докато Ан събуваше чорапите му. Тя не изпусна лявата му ръка, дори когато той се прекатури и цамбурна във водата, потопявайки се под бълбукащите мехурчета.

Изправи се, развърза жълтата връвчица и нощницата й се свлече на дебелия бял килим.

Беше направо божествена.

И влезе във ваната при Сам.

* * *

— Искаш ли да слезем да вечеряме? — попита тя изпод завивките.

— Разбира се — отговори Сам, също сгушен под тях.

— Знаеш ли, че сме спали повече от три часа? Почти девет и половина е — тя се протегна, а Сам не откъсваше поглед от нея. — Какво ще кажеш като хапнем, да отидем в някоя кръчма?

— Щом искаш — промърмори Девъро, който я зяпаше, отпуснал глава на възглавницата. Тя седна и завивката се смъкна до кръста й. Полегатите, но немирни цици направо плачеха да ги хванеш.

— Уф! — изпъшка тя, леко притеснена и се обърна към Сам, който почти не виждаше лицето й. — Май наистина съм много нахална.

— Напротив, бих казал, че се държиш приятелски. Аз — също.

— Знаеш какво имам предвид — тя се наведе над него и го целуна по двете очи. — Сигурно си имаш планове, може би трябва да свършиш едно-друго, пък аз…

— Все неща, които искам да правя — прекъсна я нежно Девъро. — Всички планове подлежат на промяна в зависимост от желанията и предпочитанията ми.

— Това звучи дяволски възбуждащо.

— Защото съм дяволски възбуден.

— Благодаря.

— Не, аз трябва да ти благодаря — Сам протегна ръка зад гърба й и дръпна завивката над главите им.

След десетина минути (или няколко часа — Девъро не можеше да прецени точно) решиха, че наистина са гладни, но преди това трябва да пийнат по едно уиски. Изпиха си аперитива, разположили се удобно по хавлии сред възглавниците на дивана в хола.

— На това май му се викаше „изтънченост“ — Сам загърна скута си с хавлията. По Би Би Си вървяха някакви коледни песнички, а димът от цигарите им чезнеше на оранжевата светлина от камината. Светеха само две настолни лампи и в стаята цареше баладична атмосфера.

— „Изтънченост“ звучи някак егоистично — продума Ан. — А ние сме заедно — в това няма никакъв егоизъм.

Сам я погледна. Четвъртата съпруга на Хоукинс съвсем не бе идиот. Как по дяволите успя да го направи? Направи ли го изобщо?

— Нищо, че сме заедно, пак е изтънчено, повярвай ми.

— Щом така искаш — усмихна се тя и остави чашата си на масичката до дивана.

— Всъщност, не е толкова важно. Я да се обличаме и да отидем да вечеряме, а?

— Добре. След секунди съм готова — тя забеляза учудения израз на лицето му. — Наистина ще се приготвя бързо. Не съм от тия, дето се гиздят с часове. Мак ми каза веднъж… — тя се сепна и замълча.

— Няма нищо — рече Сам нежно. — Наистина ми е интересно да чуя.

— Ами, веднъж ми каза, че ако твърде много се пипваш да промениш външността, няма начин да не