Пътят към Гандолфо

промениш и вътрешността. И не трябва да го правиш, освен ако има основателна причина за това. Или пък ме се харесваш — тя измъкна краката и стана, като придържаше хавлията около себе си. — Първо, не виждам такава причина и второ, харесвам си се и така. И на това ме научи Мак. Харесвам ни и двамата.

— И аз — каза Девъро. — Като се оправиш, ще отидем в моята стая да се преоблека.

— Чудесно. Ще ти закопчея ризата и ще ти завържа вратовръзката — Ан се усмихна и изчезна в спалнята. Сам се изправи чисто гол, преметна хавлията през рамо и отиде до сребърния поднос-масичка с бутилките. Наля си малко скоч и се замисли върху кръчмарската философия на Мак Хоукинс.

„Промениш ли много външността — променяш и вътрешността.“

Не звучеше лошо, както и да го погледнеш.

Малкото бяло копче светеше с мъждукаща светлина между зеленото и червеното на малкото табло отстрани на хотелската му стая. Сам и Ан я видяха едновременно, докато вървяха по коридора към апартамента му. Това означаваше, че за госта на хотела има оставено съобщение на рецепцията. Девъро едва се сдържа да не изпсува гласно.

Майка му стара! Женева още не се бе заличила от съзнанието му. Поне не напълно. Тоя Хоукинс не го оставяше и една нощ да се наспи като човек!

— И пред мойта врата светеше лампичката днес — рече Ан. — Върнах се следобед да си обуя по-удобни обувки и я видях; означава, че са те търсили по телефона.

— Или са ти оставили съобщение.

— Мен ме търсиха по телефона. Дон от Санта Моника. Накрая успях да се свържа с него. Знаеш ли, в Калифорния бе едва осем сутринта.

— Много мило от негова страна, че е вдигнал слушалката.

— Ами! Съпругът ми притежава в Санта Моника две неща — ресторант и мацка. Ресторантът не работи в осем сутринта. Извинявай, че се изразявам така цинично. Мисля, че Дон просто искаше да се увери, че наистина съм на седем хиляди километра от него — Ан му хвърли наивна усмивка.

Сам не знаеше какво да каже.

— Не си ли е направил много труд само за една проверка? — той запали лампата в антрето. Вътре навсякъде светеше, както бе оставил стаята пет часа преди това.

— Съпругът ми страда от хронично притеснение, характерно за кръшкачите. Като адвокат, сигурно го знаеш. Изпитва параноичен страх да не го хвана. Не по принцип, нали разбираш, а на калъп. От финансови съображения; много го е шубе да не го осъдят да плаща, ако имам свидетели и поискам развод.

Влязоха в хола. Сам искаше да каже нещо, но пак не знаеше какво. Избра най-безобидното:

— Мисля, че тоя човек не е наред.

— Много си мил, че го каза, но не трябваше. От друга страна, това сякаш бе най-безобидното, което можеше да измислиш…

— Я да сменим темата — побърза да я прекъсне той и й посочи дивана до масичката за кафе с прилежно подредените върху нея вестници, осигурени от хотела. — Седни, ще се върна след минутка. Не съм забравил: ще ми закопчаеш ризата и ще ми вържеш вратовръзката.

Сам тръгна към вратата на спалнята.

— Няма ли да се обадиш на рецепцията?

— Това може да почака — извика той в отговор от спалнята. — Нямам намерение да си провалям спокойната вечеря заради нещо си. Нито да пропусна да ти покажа някоя и друга кръчма, ако все още са отворени.

— Но трябва да разбереш кой те е търсил. Може да е за нещо важно.

— Няма нищо по-важно от теб — извика Сам, докато сваляше едно двуредно сако от закачалката.

— Може да е нещо спешно.

— Няма нищо по-спешно от теб — отговори той и избра от куфара си една риза на червени райета.

— Аз винаги отговарям на телефона или проверявам за какво са ме търсили, дори да е човек, чието име никога не съм чувала. Не обичам да ме смятат за небрежна.

— Защото не си адвокат. Опитвала ли си се някога да откриеш адвокат на другия ден, след като си го наела за някаква работа? Секретарката му е обучена да лъже, че го няма с убедителността на Ейми Семпъл Макферсън.

— Защо? — Ан бе застанала на вратата на спалнята.

— Ами защото вече ти е прибрал парите и го вълнува само как да изкопчи още някой хонорар. Случаят вероятно изисква размяна на кореспонденция с адвокат на ответника, допълнителни уточнения от всякакъв род. Защо да си усложнява живота?

Ан пристъпи към него, докато надяваше раираната риза. Съвсем непринудено започна да закопчава копчетата й.

— Много си хладнокръвен, момчето ми. Намираш се в непозната страна…

— Не съвсем непозната — подхвърли той с усмивка. — Бил съм тук и друг път. Не забравяй, че ще ти бъда екскурзовод.

— Имах предвид, че току-що си пристигнал от Женева, където явно не ти е било леко…

— Е, оцелях все пак.

— … и сега някой отчаяно се опитва да се свърже с теб…

— Защо пък отчаяно? Не познавам никой, който да е дотам отчаян.

— За бога! — Ан изпъна яката му, преди да я закопчае. — Такива неща ме карат да бъда напрегната!

— Защо?

— Чувствам се отговорна!

— Не трябва — Девъро бе озадачен. Ан изглеждаше много сериозна. Зачуди се дали…

В този момент телефонът иззвъня.

— Ало?

— Господин Самюъл Девъро? — попита мъжки глас с чист английски акцент.

— Да, аз съм.

— Чаках да ми се обадите…

— Тъкмо влизах в стаята — прекъсна го Сам. — Още не съм проверил кой ме е търсил. С кого разговарям?

— В момента само с един телефонен номер. Девъро замълча подразнен.

— В такъв случай трябва да ви кажа, че щяхте да чакате цяла нощ. Не се обаждам на анонимни телефонни номера.

— Хайде стига, сър — нервно отговори гласът. — Очаквате едно-единствено важно обаждане.

— Това май си е ваше предположение…

— Май-не-май — край! Слушайте, много бързам и нямам време да се бъзикам с вас. Казвайте къде да се срещнем.

— Не мисля, че горя от желание за това. Заеби тая работа, Базил, или както ти е там шибаното име.

Този път от другата страна настъпи мълчание. Сам долавяше учестено дишане. След малко телефонният номер проговори:

— За бога, имайте милост към стария човек. Нищо лошо не съм ви сторил.

Сам внезапно се трогна. В гласа се прокраднаха унили нотки — онзи явно беше отчаян. Той си спомни последния разговор с Хоукинс:

— Да не сте…

— Без имена, моля!

— Добре. Без имена. Узнаваем ли сте?

— Изключително. Мислех, че знаете.

— Не знаех. Тогава да се видим на някое по-закътано място.

— Точно така. Мислех, че и това знаете.