Пътят към Гандолфо

Ан остави книгата в скута си и вдигна очи към него:

— Първо, Мак бе също толкова нервиран, колкото си и ти сега.

— Как стана така, че те намери на телефона?

— Притесних се — затова.

— Не те питам защо, а как.

— Ако си спомняш, а мисля, че няма да ти е трудно, стига да се понапънеш малко, ти ме остави на масата долу в ресторанта. Закъсняваше за някъде и аз ти предложих да платя сметката, а после да те чакам горе. Така ли беше?

— Ще ти върна една вечеря. Карай нататък.

— Прекрасен момък с фрак и бяла вратовръзка дойде и ми каза, че те търсят спешно на телефона от Щатите. Винаги ли ходят така издокарани?

— Така е прието в „Савоя“. Какво му каза?

— Че ще се върнеш много късно, че не знам точно в колко часа. Той съвсем се шашна и затова го попитах дали не бих могла да му помогна. Тогава ми каза, че те търси някой си генерал Хоукинс от Вашингтон — явно чинът и градът го бяха притеснили. Мак винаги прави така, за да се свързва по-лесно по телефона. И тогава му казах: „Я дай, аз да разговарям със стария пръдльо“. Това много му хареса — Ан пак вдигна книгата. — Сега върви му се обади. Записала съм номера му на бюрото в другата стая. Оставих го още до телефона в твоя апартамент и долу на рецепцията. Много съм поласкана, че най-напред влезе при мен.

„Наистина изглеждаше възможно“ — помисли си Сам. Необичайно, но в рамките на вероятното, колкото вероятно бе някои радиовълни да означават, че в Галактиката има и друга цивилизация.

— Какво каза Хоукинс? Защо бе нервиран?

— А, навярно защото попадна на мен — отговори тя, като отдели без желание очите си от книгата. — Разпсува се, започна да крещи, да издава заповеди. Викам му: „Мак, да си измиеш устата със сапун, преди да говориш с мен!“ Все това му казвах. Ние в Бел Айл не сме свикнали на такъв език. Накрая се успокои и дори се разсмя — очите й се извъртяха към тавана.

„Май я налегнаха спомени — реши Сам, — и то съвсем не невинни“.

— Пита ме дали съм се отървала от оня келнер — той така му вика на Дон — и ако не съм, защо. Каза ми какъв готин човек си. Знаеш ли, Мак има много високо мнение за теб. Както и да е, много било важно да му се обадиш. Обясних му, че ще се върнеш много късно, може би чак в три сутринта. Ама той вика: нищо, във Вашингтон щяло да бъде едва десет вечерта.

— Не може ли да почака до сутринта?

— Не. Повтори ми го няколко пъти. Каза, ако решиш да отлагаш, да ти предам, че някакъв италианец те търсел спешно.

— Не спомена ли случайно дали не е строителен предприемач?

— Не. Но мисля, че трябва да му позвъниш. Ако искаш да говориш насаме с него, има телефон и в другата стая.

* * *

— Мама му стара, момко! Иди разправяй после, че светът не е малък! На другия край на света си и на кого попадаш — на малката стара Ани. Не че е дърта, нали ме разбираш…

— Разбирам — прекъсна го Сам, — че си искал да ми предадеш поздрави от Делакроче. Този път какво каза на набожния си приятел? Че съм разпнал Христос ли?

— Ами, не! Това беше психологическа уловка, в случай че не искаш да ми се обадиш. Не съм му виждал очите на Делакроче. Едва ли гори от желание да се вижда с нас. Оправих ти настроението, нали?

Девъро запали цигара. Това му помогна да притъпи леката болка, зараждаща се в стомаха му.

— Ще ти призная нещо, Мак. Притеснявам се дори само от това, че си ме търсил. Имам чувството, че ще ми кажеш нещо, което няма да ме приближи и със сантиметър до Бостън, до майка ми и до моя истински работодател Аарон Пинкъс. Така ми действат психологическите ти номера.

От другата страна на линията последва продължително и звучно цъкане с език.

— Абе много подозрителен човек си бил ти. Сигурно защото си адвокат. Как мина срещата с Данфорт?

— Тоя е луд, бе. Пълна откачалка. Но подписа. Влиза с десет милиона долара по причини, които са ми неизвестни. Банката се намира на Каймановите острови, заради което, предполагам, се и обаждаш.

— Да не мислиш, че ще те пращам чак на Каймановите острови?

— И това ми мина през акъла.

— Няма да направя такова нещо. Там не е гот. Няма нищо интересно, само банки и банкери с пожълтени гащи. Опитват се да направят там втора Швейцария… Не, аз ще прескоча дотам и ще се погрижа за всичко. А, прибавил съм още десет бона в банковата ти сметка. Мисля, че това ще те зарадва.

— Мак! — Девъро се сгърчи от остра болка в стомаха. — Не е възможно!

— Напротив, много е лесно, приятелю. Касиерът трябваше само да провери номера на влога ти.

— Не това имах предвид! Нямаш право да внасяш пари по моя сметка!

— Банката нямаше нищо против…

— Естествено, че на банката не й пука! Аз съм против! Аз! Не разбираш ли? Това означава, че ми плащаш!

— Една десета от един процент? Майка му стара, момче, това не е възнаграждение, а измама!

— Не желая да ми плащаш! Не ща да имам никакви финансови отношения с теб! Това ме прави съучастник!

— Не ги разбирам аз тия работи, но със сигурност знам, че не е редно човек да се възползува от способностите на друг, да му губи времето и да не му плати за това — Хоукинс изрече това с глас на умерен евангелист.

— Млъкни, че ми призлява, педал такъв — отвърна Девъро, усетил неизбежното поражение. — Освен за Данфорт, какво друго искаше да разбереш?

— А, добре, че ме подсети. Има в Западен Берлин един образ, с когото искам да се видиш.

— Стига. Знам — прекъсна го Девъро съвсем сломен. — Самолетните билети и резервацията за хотела ще са на рецепцията в „Савоя“, преди да съм си изрекъл името.

— Ега ти дългото име. Ще пристигнат сутринта.

— Добре, Мак, вече разбирам и от една дума. Сам знаеше, че затъва здраво. Но някой ден щеше да намери начин да се измъкне, обеща си той.

* * *

Макензи изписа сумата с цифри. 20 000 000, 00. След това — с думи: Двадесет милиона долара.

Странно, но това не го впечатли особено. Бяха просто средства, а не същинската цел. Все пак, мина му мисълта, че много лесно може да определи деня като печеливш, да затвори кепенците и да се оттегли на заслужена почивка в Южна Франция. Сигурно беше, че нито Делакроче, нито Данфорт щяха да тръгнат да го съдят. В никакъв случай. Но не това бе целта. Парите им бяха само средство и междинен продукт. И един вид законна форма на наказание. И двамата си го заслужаваха.

Но времето напредваше стремително и не трябваше да се отвлича с подобни размишления. До лятото оставаха само няколко месеца — имаше да се свърши още много работа. Доста време щеше да отнеме подборът и обучението на личния състав. Наемането и оборудването на тренировъчната база щеше да е трудно, особено тайното закупуване на техниката. Само тренировките щяха да отнемат няколко седмици. С една дума, за кратко време трябваше да се направи много. Това също създаваше изкушение да се отклони от първоначално избраната стратегия и да се задоволи само с наполовина събрания капитал, но щеше да сбърка, ако го направи. Сто на сто. Беше определил сумата четиридесет милиона не само заради цифровата