Пътят към Гандолфо

симетрия с четиристотин милиона (въпреки че върху договора двете суми изглеждаха съвсем добре), ами защото четиридесет милиона щяха да стигнат за всичко, включително за непредвидени разходи, каквито можеше да се появят в последния момент.

Известни още като спешно изтегляне от огнева позиция.

Трябваше да са четиридесет милиона и толкоз. Почти беше готов с третия си инвеститор. Хайнрих Кьониг от Берлин.

Хер Кьониг не беше лесна плячка. Докато Сидни Данфорт се бе престарал с начина си на действие в Чили, а Анджело Делакроче не прикриваше добре сделките си в Средиземноморието и публично демонстрираше широк живот, то Хайнрих Кьониг не бе допуснал никакви очевидни грешки и си живееше спокойно в малко градче на двайсетина мили от Берлин.

Но преди двайсет и две години той изпълнил блестящо ролята си в една изключително опасна игра. Тя му донесла не само огромна печалба, но и гарантирана капитализация и краен успех в разнообразните му делови начинания.

В разгара на студената война Кьониг бил двоен агент-изнудвач. Започнал с осигуряване на поверителна информация и за двата лагера, после започнал да крънка пари (посредством канали на трети разузнавания) от онези, които се страхували да не бъдат разкрити. Много скоро получил митнически облекчения за новите си компании от доста страни, зависими от икономическата благосклонност на двата мастодонта в студената война. Накрая с благословията на Мефистофел успял да убеди Вашингтон, Лондон, Берлин, Бон и Москва да изключат неговите компании от действащото международно законодателство. Просто им обяснил, че ще информира останалите за предишните им деяния.

И тогава, за всеобщо облекчение на много правителства Кьониг се оттеглил на завет. Беше изградил империята си върху смачканите тела (мъртви и парализирани) на половината бюрократичен и индустриален елит в Европа и в Америка. Беше останал недосегаем, защото всеки изпитваше ужас от реалната заплаха да започне разчистване на сметки, ако той проговори. Та кой бюрократ, кой заместник-министър или министър, кой държавник (пък бил той и премиер) ще допусне да бъде отворена кутията на Пандора? По този начин дори в пенсия Кьониг оставаше толкова сигурен, колкото и в най-дейните си години.

Кьониг разчиташе на страха. Но можеше ли да има страх човек, на когото не му пука за последиците, дори да засягат правителства, компании или целия свят?

И това бе оръжието на Хоукинс.

Защото желаещите да пречукат Кьониг щяха да се наредят на дълга опашка пред дома му, ако на всички станеше ясно, че враговете им отдавна знаят за миналите им грехове. Пълно разобличаване — това бе заплахата на Мак.

Кьониг лесно щеше да види смисъла в този подход, защото именно неговата липса му бе осигурила благоденствието. Веднага щеше да се сети какво ще стане — стотици обяснителни радиограми щяха да полетят към своите адресанти във висшите коридори на властта в целия свят. Ама разбира се! Кьониг щеше да разбере веднага, щом го засипе с имена, дати и събития.

Макензи вдигна отделените на леглото фотокопия, като внимаваше да не ги разбърка и ги отнесе до масичката за кафе пред дивана. Седна и с червен молив започна да огражда точките, които му трябваха.

Нещата се нареждаха чудесно. Трябваше само да се преценят добре възможностите и наличните резерви, на които можеше да се разчита. Проста инвентаризация. Събра фотокопията, премести се на бюрото и разстла маркираните страници пред телефона. Беше готов да изрецитира спокойно и безчувствено цялото това досие с двойни предателства, от които и Чингиз хан можеше да се изчерви.

Хайнрих Кьониг щеше да се прости с десет милиона долара.

* * *

С подуто от недоспиване лице Девъро влезе в залата за митнически контрол на берлинското летище „Темплехоф“, примирен дори с мисълта, че лаещият униформен неонацист, който провери документите и багажа му, може да му удари печат на челото.

„Господи, дай му на германеца власт и му гледай сеира“ — помисли си той.

Изведнъж се втренчи с недоумение в собствения си куфар, разтворен на тезгяха. Дрехите вътре бяха прилежно сгънати и подредени, сякаш не той, а Бергдорф Гудман бе събирал багажа му. Постепенно през бялата мъгла в главата му изплува спомена, че за всичко се бе погрижила Ан. Не само приготви багажа му, ами слезе с него да рецепцията и му помогна да си уреди сметката.

Направи го, защото той не бе в състояние дори да се усмихне. Идиотското положение, в което се бе насадил, го въвлече в битка с пълна бутилка Скоч. И естествено, загуби. Единственото, което си спомняше, бе, че успя поне да изпрати по пощата на Хоукинс проклетото споразумение за ограничено партньорство.

Берлинският хотел „Кемпински“ представляваше тевтонска версия на нюйоркския „Шери Недърланд“, но с малко по-груба мебелировка. Креслата във фоайето сякаш бяха тапицирани с бетон, а не с кожа. Все пак се виждаше, че не са пестени пари за разкоша — полировката на облицовките от тъмно дърво блестеше от чистота, а изрядният до противност персонал гледаше с омраза всички слаби, демократично мислещи и по- низши същества като Сам.

На рецепцията го регистрираха за нула време без засечки. До стаята го съпроводи позастарял оберфюрер от СС, който боравеше с куфара му така, сякаш в него имаше еврейски понички с пушена сьомга. Щом влязоха в апартамента (беше огромен, Хоукинс наистина се стараеше да му осигурява само лукс класа), оберфюрерът отвори щорите във всички стаи с авторитета на човек, свикнал да дава заповеди на наказателен отряд. Загрижен за живота си, Девъро му бутна солиден бакшиш, изпрати го до вратата като че ли беше някой дипломат и каза едно изискано auf Wiedersehen!17

Отвори куфара. Ан предвидливо му бе загърнала бутилка уиски в хавлиена кърпа на хотел „Савоя“. Точно в този момент едно уиски щеше да му дойде дюшеш. Не много — само колкото да заработи машинката.

На вратата се почука. Сам така се стресна, че се задави и опръска леглото с уиски. Завъртя капачката на бутилката и трескаво затърси къде да я скрие.

Под възглавницата! Под завивката! Спря се. Какво правеше? Какво му ставаше? Какво ставаше с него? Върви по дяволите, Макензи Хоукинс!

Пое дълбоко дъх и спокойно остави бутилката на нощното шкафче. Още веднъж си пое дъх, отвори вратата и бавно, без да иска изпусна целия въздух в дробовете си грамче по грамче.

На вратата стоеше русокосата Афродита от Пало Алто, Калифорния, останала в паметта му като дамата с малки и щръкнали цици. Третата по ред госпожа Макензи Хоукинс. Лилиан.

— Знаех си, че това сте вие! Така казах и на мъжа на рецепцията — че не може да е друг!

Сам се чудеше защо й бе дал прозвището „малки и щръкнали“. Първата част направо бе обидна за дамата. Изглежда се бе подвел на фона на останалите три чифта.

Такива мисли минаваха през главата на Девъро, докато се звереше като петокласник, разгърнал за първи път списание „Художници и модели“, а Лилиан се настаняваше на дивана срещу него и обясняваше как долетяла в Берлин преди три дни, за да изкара двуседмичен курс по готварство.

Наистина всичко това бе невероятно. В края на краищата той беше умел адвокат. Беше разнищвал до последните подробности начина на мислене на всякакви престъпници, на изкусни измамници от всички социални слоеве. И въпреки изтерзаните си мисли и тяло нямаше да позволи на третата госпожа Макензи Хоукинс да го прави на балама! Погледна я твърдо и си каза: Мама му стара, а защо пък не?

— И така, ето ни заедно, Сам. Нали можем да си говорим на ти? Гледай ти, какви изненади може да поднесе интересът към кулинарното изкуство.

— Но напълно правдоподобна, Лилиан! Това е, което прави съвпаденията ммм… как да кажа… наистина случайни! — Сам изпадна в истеричен припадък на смях, като се опитваше да закове погледа си в една