Пътят към Гандолфо

точка. Но бе твърде изтощен, за да се бори и остави очите му да се реят свободно.

— А и не виждам по-добър начин за разглеждане на Берлин. Ако имаме късмет, можем да попаднем на някой закътан тенискорт! Разбрах, че в хотела има басейн. Навярно имат и спортна зала… — Лилиан изведнъж замълча и Девъро се почувства онеправдан. В скапаното състояние, в което се намираше, нейният нежен, задъхан глас беше като балсам. — Може би очакванията ми са твърде много. Сам ли си тук?

Знаеше, че не трябва. Не трябваше!

— По-сам никога не съм бил.

— А-а, тия работи не са хубави. Извинявай, ама изглеждаш ужасно уморен. Сигурно се съсипваш от работа. Някой трябва наистина да се погрижи за теб.

— Аз съм само бледа сянка на собствения си образ…

— Бедното ми агънце. Ела насам да ти поразтрия гръбчето. Знаеш ли как помага, ооо, сега ще видиш.

— Направо съм за боклука. В главата ми е вакуум, краката ми са пълни с олово…

— Изтощен си, агънцето ми. А така, опъни се хубаво и сложи глава в скута на Лили. Ау, страните ти горят. Ами врата? Жилите ти са се опънали като рибарски въжета. Ето, така. Така е по-добре, нали?

По-добре беше. Усещаше как чевръстите й пръсти разкопчаваха ризата му и ангелски нежно галеха гърдите му. По дяволите! Да става каквото ще! Отвори очи и без да иска се ококори срещу двете великолепни цици, увиснали само на няколко сантиметра от лицето му.

— Обичаш ли гореща вана, пълна с безброй сапунени мехурчета, ухаещи на рози? — прошепна той.

— Не съвсем — отвърна му тя също шепнешком. — Падам си по топлите душове. В изправено положение, така да се каже.

Сам се усмихна.

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Ухание изпълваше въздуха около него. Не беше необходимо да отваря очи, за да разбере откъде идваше.

Доколкото си спомняше (а неподвижните му долни крайници бяха доказателство, че помни добре), предишната вечер си я прекараха почти цялата под душа в банята на хотел „Кемпински“.

Сам повдигна клепачи. Лилиан седеше до него, облегната на възглавниците. На сладкото й чипо носле бяха кацнали очила с рогови рамки. Четеше нещо от огромна папка с протрити твърди корици. Белият чаршаф прикриваше гърдите й, но не и заоблените форми отдолу.

— Здравей — поздрави я той тихо.

— Добро утро! — погледна го тя отвисоко и се усмихна доволно. — Знаеш ли колко е часът?

Тая руса мацка наистина беше спортен тип, реши Сам. Сигурно е от сърфирането по плажовете на Калифорния, а може и Макензи Хоукинс да я е научил как да прави лицеви опори.

— Часовникът ми е на ръката под завивките. Не зная кое време е.

— Десет и двайсет. Спа цели единайсет часа. Как се чувстваш?

— Да не искаш да кажеш, че сме си легнали… че съм заспал… в единайсет и половина снощи?

— Сигурно са те чували как хъркаш чак при Бранденбургската врата. Цяла нощ те ръчках, за да спреш. Но напразно. Как ти е главата?

— На мястото си е. По необясними причини.

— От парата е. И от упражненията. Освен това не беше в състояние да пиеш много. Мисля, че кръвообращението ти се бунтува — Лилиан взе молив от нощното шкафче и започна да си отбелязва нещо в менюто.

— Ухаеш страхотно — проговори той след кратко мълчание, през което си припомни за изгледа от скута й и за нежните ангелски пръсти, които докосваха гърдите му.

— Ти също, агънце — отвърна тя с усмивка, свали очилата и погледна надолу към него. — Знаеш ли, тялото ти съвсем не е лошо.

— И аз си го харесвам.

— Исках да кажа, че като цяло имаш доста солидна физика, с правилни пропорции и добра координация. Жалко, наистина, че си я оставил така да се разпадне — тя почука с очилата по брадичката си като някой лекар, който преценява състоянието на пациента си след операция.

— Е, не бих казал, че чак толкова съм се занемарил. Някога тренирах народна топка. Бях доста добър.

— Сигурно. Само че това е било преди повече от десет години. Я, погледни тук… — Лили отви гърдите му. — Виждаш ли? И тук, и тук! Няма никой. Тия мускули не са помръдвали с години! Ами тук?

— Ох!

— Тия мускули направо са изчезнали. Кога за последен път си правил упражнения?

— Снощи. Под душа.

— Този аспект на физическото ти състояние не подлежи на съмнение. Но той е само незначителна част от всичко…

— Но не и за мен!

— … свързано с двигателната система. Тялото ти е храм. Не му позволявай да се руши чрез бездействие. Стегни го! Дай му възможност да се изпъне, да си поеме дъх и да бъде полезно. Затова ти е дадено. Виж Макензи…

— Протестирам! Не желая и да зървам Макензи!

— Говоря от клинична гледна точка.

— Знаех си аз — промърмори Девъро. — Не мога да се отърва от него. Обсебил ме е.

— Даваш ли си сметка, че Мак е доста над петдесетте? А я го виж какво тяло има. Изпънато като струна…

Очите на Лили се зареяха напосоки. Както тези на Ан в хотел „Савоя“. И тя като нея се замечта по миналото и спомените й съвсем не бяха невинни.

— Добре, де — рече Сам. — Но Хоукинс е прекарал целия си живот в армията. Тичал, скачал, измъчвал и убивал. Бил е принуден да поддържа формата си, за да оцелее. Нямал е друг избор.

— Грешиш. Мак разбира значението на това да можеш да разполагаш с пълните си възможности. Веднъж ми каза… Е, няма значение какво, не е толкова важно — Лилиан дръпна ръката си от гърдите му и посегна към очилата.

— Не, моля те — спалнята в хотел „Кемпински“ май не се различаваше много от тази в „Савоя“. Но мацките не бяха взаимозаменяеми; всяка носеше своята индивидуалност. — Ще се радвам да чуя какво е казал Мак.

Тя хвана очилата с две ръце, кръстосвайки замислено рамките им:

— Тялото ти трябва да е реално продължение на ума ти, развито до краен предел, но не и изтормозено.

— По ми харесва оня лаф за външността и вътрешността…

— Какво?

— Пак някаква негова сентенция. Може би аз не мога да разбера. Умът и физиката са две съвсем различни неща. Мога да си представя, че съм способен да скоча от Айфеловата кула, но по-добре е да не се опитвам.

— Защото това няма да е реалистично. Това означава да издевателстваш над тялото си. Но можеш с тренировки да постигнеш бързо слизане по стълбите и за рекордно кратко време. Това вече е реалистично физическо продължение на въображението ти. И си струва да опиташ.

— Да тичам надолу по Айфеловата кула?

— Щом сериозно си решил да скочиш от нея.

— Ами, решил съм. Значи от тези псевдосхоластични глупости, дето ми ги дрънкаш, излиза, че щом