Пътят към Гандолфо

тяло. Поради тази причина все му намираха работа на забутани места като Златния бряг, Сиера Леоне, Малта и по погрешка — в Монте Карло. Поуморен служител на протокола във Ватикана бе сбъркал назначението му за Монтес Кларос в Бразилия (навярно никога не бе чувал за това място) и вписа срещу името му Монте Карло. И тогава съдбата се усмихна на Джовани Бомбалини.

Обикновеният на вид свещеник с весели очи и леко чувство за хумор, с глава пълна със знания, повече отколкото на дузина международни финансисти взети заедно, попадна във водовъртежа на високите залози и вихрените страсти. На Златния бряг, в Сиера Леоне и в Малта стоеше без работа и когато нямаше молитви и проповеди сред местното население, запълваше времето с четене на всевъзможна литература, с което натрупа още знания в необятната си памет.

Всеизвестно е, че хората, които живеят в постоянно движение, които се подлагат на големи рискове и употребяват алкохол в значителни количества, изпитват отвреме-навреме необходимост да се утешат духовно. Така отец Бомбалини прибра под крилото си няколко черни овци. И последните с изненада откриха, че той не е обикновен свещеник, който предлага просто покаяние, а много забавен човек, с когото часове наред можеш да разговаряш на всякаква тема: и за състоянието на световните пазари, и за бъдещи геополитически събития в светлината на историческите прецеденти, и особено за постиженията на кулинарното изкуство. (Бомбалини отдаваше предпочитание на основните сосове и препоръчваше да се избягват изобретенията на често неподходящата haute cuisine19.)

Не минаха много месеци и отец Бомбалини стана редовен гост на почти всички по-големи хотели и вили на важни клечки по Лазурния бряг. Този странен на вид и топчест прелат бе прекрасен събеседник и всеки се чувстваше по-добре, ако поговори с него, преди да излезе и да оправи (успешно) жената на съседа.

В резултат на това църквата се сдоби с доста богати благодетели, които прехвърляха във Ватикана значителни парични пожертвования на името на отец Джовани. Броят им растеше бързо заедно с размера на благодеянията.

Рим не можеше повече да пренебрегва Бомбалини. Това потвърждаваха и ковчежниците на Ватикана.

По време на войната монсеньор Бомбалини обикаляше столиците на съюзниците и се свързваше ту с една, ту с друга съюзническа армия. Това стана по две причини. Първо, защото не се подчини на началниците си във Ватикана и не можеше да остане неутрален пред целите на хитлеризма. Своето становище той подкрепи на шестнайсет страници с безброй исторически, теологически и литургични факти, които само йезуитите можеха да разберат и застанаха на неговата страна. Рим предпочете да си затвори очите и да се надява на най-доброто. Втората причина за пътуванията по време на войната бе тази, че много от богаташите, подвизавали се през трийсетте години в Монте Карло, по онова време бяха или полковници, или генерали, или посланици с дипломатически връзки. Всички те искаха да го имат до себе си. Толкова много бяха заявките за неговите услуги от страна на съюзниците, че във Вашингтон Джон Едгар Хувър написа върху досието му следното: „Крайно подозрителен. Може да е педераст.“

Следвоенните години бяха за кардинал Бомбалини време на стремително изкачване по стълбата на църковната йерархия. За това в значителна степен допринесе приятелството му с Анджело Ронкали, с когото го сближиха свободните възгледи и склонността към непокорство, а не на последно място и взаимното влечение към винцето и приятната игра на карти след вечерната молитва.

Джовани Бомбалини — вече папа Франческо — седеше на бялата каменна пейка в градината на Ватикана и си мислеше колко му липсва Ронкали. Заедно бяха постигнали много — весели времена бяха ония. Идентичността на възкачването им към престола на Свети Петър винаги му се бе струвала забавна. Ронкали — Йоан, сигурно също би се забавлявал с това.

И двамата бяха компромис, предложен от строгите ортодоксални кръгове във Ватикана, за да се потуши огънят на недоволството, зараждащ се в някои части на световното паство. Никой от тях не трябваше да управлява дълго. Но на Ронкали му бе по-лесно — трябваше да се бори само с теологически аргументи и недоразвити социални реформатори. Не му се налагаше да си има работа с тъпи млади свещеници, които искаха да се женят и да имат деца или пък да оглавяват хомосексуални енории. Не че това тревожеше лично Джовани; религиозните закони и догми по принцип не забраняваха брака и създаването на поколение, а що се отнасяше до другото, щом любовта към ближния не надхвърляше библейските неясноти по този въпрос, нямаше нищо лошо в това. Но Господ му бе свидетел какъв шум се вдигаше по тези проблеми!

Имаше да направи още толкова много, а докторите му дадоха да разбере, че времето му е ограничено. Това бе единственото нещо, по което бяха наясно — не можеха да определят някаква конкретна болест или увреждане. Просто се посъветваха и потвърдиха, че неговите „жизнени сили“ отслабват с тревожна бързина. Той настоя да бъдат откровени с него. Господи, не се страхуваше от смъртта! Дори се радваше на почивката. Заедно с Ронкали щяха да орат райските лозя и пак да си играят на бакара. След последната игра тук, на земята, Ронкали му дължеше към шестстотин милиона лирети.

Каза на докторите, че твърде много зяпат в микроскопите си, а обръщат малко внимание на очевидното. Всичко беше толкова просто — машинката се износваше и толкова. На което те само поклатиха глава дълбокомислено и рекоха тъжно: „Още три месеца, най-много четири, свети отче.“

И това ми било лекари! Basta! Конски доктори с дипломи! А какви заплати получаваха само! Козарите от Падуа знаеха повече от тях за медицината — неволята ги беше научила.

Франческо чу стъпки зад гърба си и се обърна. По градинската алея към него приближаваше млад папски помощник, чието име не можа да си спомни. Младият свещеник носеше в ръката си папка. На корицата имаше отпечатано разпятие, което изглеждаше доста глупаво.

— Ваше светейшество ме помоли преди вечерня да уредим някои дребни въпроси.

— Разбира се, отче. За какво става дума?

Помощникът изреди набързо няколко незначителни неща от протоколно естество и Джовани поласка младия прелат, като поиска мнението му по някои от тях.

— Накрая има една просба от американско списание — „Да живее чревоугодничеството“. Нямаше да я спомена на Ваше светейшество, ако не бе придружена с много положителна препоръка от Информационната служба на американските въоръжени сили.

— Ама че странна комбинация, нали отче?

— Да, Ваше светейшество. Напълно необяснима.

— И каква е молбата?

— Имат дързостта да молят Ваше светейшество да се съгласи да даде интервю на една журналистка, която се интересува от най-любимите ви ястия.

— Защо наричате това дързост?

Младият прелат замълча и за миг изглеждаше малко объркан. Но той бързо се окопити и продължи по- уверено:

— Защото кардинал Кварце каза така, Ваше светейшество.

— Обясни ли високообразованият кардинал причините за такава оценка? Или, както винаги, е общувал насаме с Господ Бог и просто е предал божествената присъда?

Франческо се опита да не пресилва съвсем естественото си отношение към Игнацио Кварце. Кардиналът се ползваше с омразата на почти всички свещенослужители във Ватикана. Беше erudito aristocratico20 с италианско-швейцарски произход и толкова жалостив, колкото можеше да бъде разярена кобра.

„А и на външен вид прилича на змия“ — помисли си Джовани.

— Обясни, Ваше светейшество — отвърна свещеникът и в същия миг съвсем се стъписа. — Той… ами той…

— Нека се опитам аз да отгатна, отче — рече светият отец благосклонно и с разбиране. — Любимият на всички ни кардинал е изразил мнението, че любимите манджи на папата изобщо не са впечатляващи, нали?

— Ами то… как да кажа…

— Виждам, че точно това е казал. Но, отче, истина е, че предпочитам по-обикновена кухня от тази на нашия кардинал с вечно течащ нос. Само че това не е от незнание. А по-скоро от липса на суетност, бих