— Ще падна от щастие, чак като видя сумата вписана в банковата ми сметка в Бостън и чуя майка ми да се оплаква от обслужването в Копли Плаза.40 Разбра ли?
— Знаеш ли — промърмори Хоукинс, опитвайки се де избегне погледа му, — малко си странен.
— И малко съм… — Девъро не довърши. Нямаше смисъл.
От коридора долетя отчетливо и равномерно потракване на високи дамски токчета. През сводестия вход на гостната влезе Реджайна Грийнбърг. Беше в бежов костюм с панталон, закопчаното сако покриваше изцяло титаничните й цици. Изглеждаше съвсем делова. Хвърли бегла усмивка на Сам и се обърна към Хоукинс:
— Разговарях с персонала. Пет души ще останат. Трима няма да могат. Налагало им се да живеят в селото, а аз им обясних, че това е неприемливо.
— Надявам се, че не са се обидили. Джини се разсмя свойски:
— Едва ли. Разговарях поотделно с всеки, а на тримата платих за два месеца напред.
— Останалите схванаха ли условията? — Макензи бръкна в джоба на ризата си за нова пура.
— Напълно. Особено след като им съобщих размера на премиите — отвърна Джини. — Най-малко три месеца няма да мърдат от тук. Роднините им ще казват, че са се хванали на сезонна работа във Франция. Няма да досаждат с въпроси.
— Досущ като на служба отвъд океана — коментира Ястребът и поклати глава. — Но заплащането е къде-къде по-добро, отколкото на военния, при това няма ни оръжие, ни стрелба, ни Господи помилуй.
— Данните им също са в твоя полза — продължи Джини. — Само двама от тях са женени. И доколкото разбрах, не са очаровани от това. Така че, нито ще липсват на съпругите си, нито ще тъжат за тях.
— Ще ни трябват и няколко жени — отбеляза Макензи. — Ще огледам наоколо за удобно място за палатките, разбира се по-далеч от маневрите. А юридическият ни съветник ще отиде до Цюрих да се погрижи за някои финансови въпроси. Как мислиш, Сам, колко време ще отнеме тая работа?
Девъро се стресна, трябваше му време да осмисли какво го питат. Направо бе поразен от властта, която Ястребът имаше върху Джини. Доколкото си спомняше, разводът им е бил преди повече от двайсет години, а тя му докладваше като ученичка на поправителен изпит.
— Не те чух какво каза — измънка Девъро, за да спечели време и да помисли.
— Колко, викам, ще се бавиш в Цюрих?
— Ден, ден и половина, ако няма засечки, разбира се. Всичко ще зависи от разплащането по сметките. Мисля, че преводите са кодирани през Женева, но може и да се лъжа.
— Възможно ли е „засечките“ да се отстранят, ако бутнем някой и друг долар?
— Вероятно. В случая добра работа може да свърши един отказ от получаване на лихви. Периодът от време е малък, но сумите са тлъсти. Банките ще получат няколко хиляди, и то на хартия, не в брой. И това може да накара писарите да си размърдат задниците.
— Евалла, синко, така те искам. С такъв спец като теб мога само да се гордея!
— Елементарно счетоводство. Съдебните процеси с банките са много полезни за всеки адвокат. Тия мошеници — банкерите де — се лъжат помежду си, лъжат и другите по хиляди начини още от времето, когато е била направена първата търговска размяна. Добрият адвокат просто подбира лъжите, за които знае, че ще му свършат работа в даден случай.
— Чуваш ли го, Джини? Това момче е истинско съкровище!
— Страхотен си, Сам. Признавам. Между впрочем, Мак, щом като майорът е толкова оправен, може ли да отида в Цюрих с него — за компания?
— Жестока идея! Как не се сетих пък аз?
— И аз това се чудя — промърмори Девъро. — Направо ще ме просълзите.
От всички краища на света започнаха да пристигат бойците на Ястреба. На гарата в Зермат ги посрещаше шофьорът с баретата, златния зъб и котешките очи, чието име бе Рудолф. През тези два дни на въпросния Рудолф направо му се взе здравето.
Пръв пристигна човекът от Крит. Без проблеми. Което ще рече, че успя да мине митниците без спънки (но с фалшив паспорт) въпреки строгия контрол на летищата и чак на гарата в Зермат започнаха бедите му. Защото Рудолф отказваше да го признае за този, за когото се представяше, въпреки отличителните белези по дрехите и не искаше да го качи в италианското си такси.
По неизвестни причини в нито един от докладите на военното разузнаване за него не бе упоменато, че е чернокож. Но това си бе факт. Човекът от Крит беше висококвалифициран инженер-летец, симпатизиращ на Съветите дотолкова, доколкото му плащаха, двоен агент с докторска научна степен и съвсем черна кожа. Макензи три доста сол на главата на Рудолф, който му се обади по телефона от Зермат, и накрая тъпа нарът му с тъпанар пусна
Момчетата от Марсилия и Стокхолм пристигнаха заедно от Париж, след като предната вечер се засекли в „Ле Калавадос“ на булевард „Жорж Пети“ и си припомниха старото приятелство от времето, когато и двамата крънкаха мангизи едновременно и от съюзниците, и от Оста. Много се зарадваха, като разбраха, че са се запътили към една и съща „жълта планина“ в Зермат. С тях Рудолф нямаше проблеми, защото те го откриха, преди той да ги е забелязал, и дори го посмъмриха, че не се е прикрил добре.
Човекът от Бейрут не пристигна с влака от Цюрих, ами с наета линейка. Имаше си основателни причини за това, свързани с няколко опита на полицията в Цюрих да го хване в миналото за контрабанда. Ето защо той пристигна със самолет в Женева. Там нае автомобил на името на известен богаташ-травестит, остави колата в Лозана и се свърза с болницата „Две дечица“ в Монтрьо. Представи се за сърдечно болен, който искал да прекара последните си дни в Зермат, и нае линейка да го откара до там. Всички тези предпазни мерки бяха изчислени във времето така, че да може да пристигне в Зермат заедно с влака от Цюрих. И всичко щеше да мине гладко, ако не бе Рудолф. За зла участ Рудолф спука гума на планинския път недалеч от Махенфелд и в бързината да навакса закъснението и да стигне навреме до гарата направи лека катастрофа на паркинга. Удари се в линейката.
От задната врата на белия автомобил изскочи крайно нервиран тежко болен, който започна да му крещи какъв е идиот, кретен и баламурник. В негово лице Рудолф трудно можеше да познае този, за когото всъщност бе пратен в Зермат.
Той обаче не се впечатляваше вече чак толкова. От известно време подозираше, че новият господар на Махенфелд не е съвсем с всичкия си. Както и гостите, които посрещаше на гарата.
А прекрасният обект на неспокойните му сънища — сладката едрогърдеста фройлайн, замина нанякъде. И нещата в имението вече не бяха същите.
Посрещането на човека от Рим мина направо блестящо. По влака му бяха затрили някъде багажа. Суетнята около откриването на трите куфара и дългият разговор на Рудолф по телефона с Махенфелд съвсем изнервиха деликатния римлянин. Затова Рудолф се смили и му разреши да пътува на предната седалка.
Юначагата от Бискайския залив прекали с предпазните мерки. След като показа тайния знак за самоличност (чифт бели ръкавици с избродирани черни рози на тях), той се извини, че трябва да посети мъжката тоалетна. И се измъкна от там през прозореца. Мина половин час и нетърпението на Рудолф прерасна в любопитство. Любопитството пък бързо премина в паника, щом видя, че тоалетната е празна. Опита се да не привлича много вниманието, докато проверяваше чакалнята и багажното отделение. Бискаецът го следеше през цялото време отдалеч. И чак когато от съседната телефонна будка дочу, че Рудолф е решил да вдигне Махенфелд под тревога, се увери, че този е човекът, който трябва да го посрещне.
Бискаецът пътува на задната седалка, а Рудолф не обели дума през целия път до Махенфелд.
Последен пристигна наемникът от Атина. Бискаецът беше подозрителен, ама този направо страдаше от мания за преследване. Като за начало дръпна аварийната спирачка на влака и го принуди да спре малко преди гарата, точно пред товарния кантон. Докато кондуктори и техници търчаха насам-натам из вагоните, за да разберат какво е станало, той скочи от влака и през коловозите незабелязано се промъкна до перона на гарата и там се скри зад една колона. Веднага забеляза Рудолф, но не му се обади.
Накрая влакът влезе в гарата. Рудолф напрегнато се взираше във всеки от слизащите пътници,
