Пътят към Гандолфо

пресен сняг.

— Не е вярно — Девъро чак се задави от шепота си и придърпа нагоре кувертюрата. — Казах ти вече: сбарат ли те, и аз съм в кюпа!

— За какво? Да речем, че стане така, както казваш — което е малко вероятно — в какво ще те обвинят? Че си помагал във валутните операции на ветеран от армията, който ти е казал, че събира пари в подкрепа на организация, посветила се на разпространяването на религиозно братство? Едно въпросче, господин адвокат, може ли? Ще признаете ли под клетва, че сте извършил закононарушение?

— Абе ти съвсем си откачил! — прекъсна го Сам, направи крачка напред и оплете крака в кувертюрата. — Нали ми каза?! Че ще отвличаш… — изведнъж млъкна и продължи с жестове да показва кръст и нещо, което мята на рамо.

— Ех, мама му стара, момко, учен човек си, пък не разбираш, че има клетва и клетва. Пък и говорим за нещо, което я стане, я не. Ама по-възможно е изобщо да не стане.

Сам затвори за миг очи, вече знаеше какво е да си мъченик. И продължи да шепне, възбудено, но не истерично:

— Да, ама нали аз излязох с шибания ти куфар в ръка от архива на военното разузнаване?

— Това са военни работи — успокои го Макензи. А никой от нас не се е занимавал с армията. Други въпроси?

Девъро се умисли.

— Ами какво ще кажеш за парите. Няма един легален банков превод.

— Това е субективно тълкувание — отвърна Хоукинс и дори поклати глава в знак на потвърждение. — Никой не е излъган, никого не сме насилвали. Няма кражба, няма заговор. Всичките пари са дадени доброволно. А ако методите изглеждат необикновени, всеки отделен инвеститор е в правото си да мисли така, стига да не пречи на останалите. Има и още нещо. Ти сам ми каза, че основното задължение на адвоката е да служи на своя клиент, а не на някакви морални дилеми.

— Аз ли съм го казал?

— А не — баба ми.

— Не звучи лошо…

— Даже никак. Истинско умотворение. Златни уста имаш, момко.

Сам се вгледа в Ястреба, искаше да разбере какво се крие зад това лукавство. Но лукавство нямаше, Хоукинс говореше съвсем сериозно. И щом бе настъпил момент за откровения, Сам реши също да е откровен.

— Слушай какво ще ти кажа. Да предположим, че извършиш тази… тази лудост — да, това е точната дума. Отвличаш папата и се скатаваш на завет. Дори само за няколко дни. Знаеш ли какво може да стане? Какво можеш да предизвикаш?

— Разбира се. Четиристотин милиона зелени гущерчета ще излязат от джобовете на четиристотин милиона балами и ще допълзят при мен. С това не искам да обидя никого.

— Ама че си бунак! Светът ще се побърка! На обвиненията за похищението ще има контраобвинения! Правителства ще си разменят ноти и обиди. Президенти и министър-председатели ще загреят телефоните. И накрая някой малоумник ще вземе да извади от черната кутия тайния код за ядрено нападение, щото му писнало да слуша глупостите на друг малоумник. И ето ти, Мак, Трета световна война!

— Мама му стара, копеле, досега все за това ли си мислил?

— Абе щеше ми се да не мисля какво може да стане.

Хоукинс захвърли пурата в камината и разпери ръце, в очите му се четеше разочарование.

— Ех, момко, хич не си наясно по тия въпроси. Войната вече не е каквато беше. Няма я тръпката. Няма фанфари и барабани, няма мъже, готови за подвизи, няма я омразата към врага в лицето на други мъже. Всичко това е безвъзвратно отминало. Сега има само бутони и премигващи като зайци политици. Размахват ръце, но и това не помага да ги разбереш какво искат да кажат. Мразя войната. Не съм и предполагал, че мога да кажа такова нещо, но ето — казвам го и го осъзнавам. Няма да позволя да започне война.

Девъро гледаше Макензи право в очите.

— Защо да ти вярвам? Всичко, което правиш, говори точно за обратното. Защо ли пък войната ще те спре?

— Защото, млади момко — промълви Ястребът, без дори да мигне от втренчения му поглед, — току-що ти казах истината.

— Добре. Но да предположим, че предизвикаш война, без да искаш?

— Ааа, по-спокойно, мой човек, къде ме търсиш, а! — Макензи направи няколко крачки от камината до втори комплект от рицарски доспехи, изправен от дясната й страна до стената. Забралото на шлема беше вдигнато и той го хлопна с трясък надолу. — Дадох почти четиридесет години от живота си на шибаната армия, за да ме прекарат накрая някакви канцеларски дрисльовци! Приказвай си ги тия колкото искаш! За себе си не съжалявам, защото зная какво правя и нося отговорност за това. Но не ме карай да отговарям и за глупостта на другите! Няма да стане!

Е, свърши се с откровенията, помисли си Девъро. И те, като вариантите едно, две, три и четири от тази сутрин, отидоха на кино. Този път — след изблик на самооправдание. Явно трябваше да се търси друг начин. Сам вярваше, че все ще се открие друга възможност. Ястребът имаше още много работа, преди светият отец да благослови еделвайса в Махенфелд. А вариант седем — след като пет и шест се разминаха — вече се оформяше в главата му. Засега трябваше само да успокои Макензи и в никакъв случай да не изгуби доверието му. Пък и беше прав. От юридическа гледна точка.

Сам наистина беше чист. Пред закона. Иначе бе затънал в лайната до гуша. Но откъм доказателствената страна съвсем не бе лесна плячка за следователите.

— Добре, Мак, няма да споря с теб. Прекараха те наистина, признавам го. И ти вярвам. Че мразиш войната. Може би това е напълно достатъчно. Не знам вече. Личното ми желание е да си отида у дома в Куинси и ако прочета името ти във вестниците, ще си спомня думите, казани от доблестния войник в тази стая.

— Е това е приказка, момко! Чак ме просълзи.

— Щом казваш, че няма нищо опасно, ще свърша това, което искаш. У теб ли са документите за банката?

— Не искаш ли да разбереш сумата, която съм заделил за твоето участие в операцията? Ама че хубава дума — „заделил“, нали съм президент на корпорация, няма да се излагаме с разни селски изрази, я.

— Впечатлен съм. Каква е вноската?

— Кое?

— Заделената сума, бе. Уж си финансов магнат, пък…

— Хитро копеле си ти — прекъсна го Ястребът. — Какво ще кажеш за половин милион, а?

Какво да каже Сам, като онемя. Видя ръката си, която трепереше от почуда, гледаше я и не можеше да повярва, че е негова. Неговата си беше, защото за проверка реши да размърда пръстите си и те помръднаха.

Половин милион долара.

Какво толкова имаше да му мисли? Ненормална работа, като всичко останало. Включително фактът, че не можеха да го обвинят в нарушение на законите.

Сега бе моментът да поиграе на „Монопол“. Я да купим тая уличка и онова паркче.

Стоп. Отиваш в затвора.

Защо да се тревожи?

Полза никаква.

— Това е разумен… хонорар — рече той.

— Само това ли ще кажеш? С парите, дето съм ти внесъл в банка в Ню Йорк, ще можеш да наемеш на работа оня евреин — как му беше името — и ще ти е благодарен за това — Макензи явно остана разочарован. Май очакваше Девъро пак да вдигне олелия до бога.