Пътят към Гандолфо

толкова грижовни дами, взели така присърце изпълнението на всяко негово желание? Ами кой следеше да не закъснее за среща или за самолет?

А тя знаела ли е каква е целта на това пътуване?

О, Господи, не! Не е питала. Другите момичета — също.

Защо не?

Но, скъпи! Ястребът им казал да не задават въпроси.

Не са ли си направили… някои изводи? Майка му стара, пътното му разписание не изглеждаше да е на търговец на обувки от Нова Англия.

Сладуран! Когато били омъжени за Ястреба — всяка поотделно, разбира се — той винаги се занимавал със свръхсекретни военни работи, за които добре знаели, че не трябва да питат.

Но той сега не е е армията!

Лошото на армията било, че щом някой хлътнел по нея, оставал сгоден за цял живот.

И така до изнемога.

Тогава му стана ясно. Реджайна не беше някоя тъпа кокошка. Всъщност това се отнасяше и за останалите три. И определено не бяха портаджийки. Ако Джини, Лилиан, Мадж или Ан знаеха нещо конкретно, нямаше да се издадат. Ако усетеха, че ги гледа с подозрение, изключваха напълно, сякаш слагаха капаци и излизаше, че всяка от тях е действала самостоятелно, без каквато и да било връзка с останалите. Никоя нямаше да обели дума пред него.

Освен лудостта на Хоукинс, имаше и нещо друго — Сам наистина харесваше момичетата. Причините да са на страната на Хоукинс можеше да са и най-идиотските, но всяка от тях притежаваше своя индивидуалност и — Бог да му е на помощ — честност, която му се струваше обнадеждаваща. Ако им разкажеше това, което знае, те щяха се превърнат в съучастници. На една конспирация. Не е необходимо да си адвокат, за да знаеш това.

Но Сам беше адвокат и знаеше, че те бяха чисти. Е, не кристално чисти, но от гледна точка на обстоятелствата можеше да се твърди, че всяка е действала, без да знае какво правят другите. Така че нямаше конспирация.

„Благодаря ви, г-н защитник. Комисията смята, че трябва да си поискате обратно таксата за обучение от факултета по право.“

Сам се измъкна на пръсти от огромното легло със смешно дантелено покривало отгоре. Долните му гащи лежаха на пода на половината път от леглото до големия френски прозорец, към който се бе запътил. За миг се замисли защо са толкова далеч от леглото. После се сети и споменът го накара да се усмихне.

Но сега беше сутрин, начало на нов ден и всичко щеше да е по-различно. Джини все пак му съобщи нещо важно: Хоукинс трябваше да пристигне в този ден — късно следобед или привечер. Дотогава можеше да се опита да научи повече за Шато Махенфелд. Или по-точно — какви планове кроеше Ястребът и каква роля се отреждаше на имението в тази афера с папа Франческо, наместника на Христос.

Време беше да изгради своята стратегия за противодействие. Хоукинс си го биваше, по това нямаше спор. Но и той — Сам Девъро от бостънското отбрано общество, също не лапаше мухи. Самоувереност! Мак я имаше, имаше я и той.

Докато нахлузваше гащите, се сети с какво ще започне контранастъплението му. Не ясно като бял ден, ами направо заслепяващо! Такова необикновено място — къща, имение, сервизни помещения, нивите наоколо — като Махенфелд трябваше непрекъснато да се снабдява с продукти и с всичко необходимо, за да може да се живее в него. А доставчиците са като външните хора: виждат, чуват и могат да свидетелстват. Склонността на Ястреба към големите мащаби можеше да се окаже най-уязвимата част от плановете му. Нарушаването на снабдителните връзки бе една от основните цели, за които Сам си мислеше. Той дори нямаше представа колко логично разсъждава от военна гледна точка. Може би само с това щеше да реши всичко в своя полза.

Щеше да пусне слухове, по-опасни и по-невероятни от самото имение Махенфелд. Щеше да започне от слугите, после сред доставчиците, след туй на всеки, който се появи в околността, докато всички избягат надалеч. Тогава ще може да се справи с изолирания и обезкръвен Хоукинс и да… този шум пък какъв е?

Изприпка през френския прозорец на малкия балкон, който бе откъм гърба на къщата. От тази страна нямаше алея за паркиране, а градини с пролетни цветя, с чакълени пътечки, ниски оградки и няколко вирчета, облицовани с камък. Отвъд градините се простираха зелени ниви, които се сливаха с още по- зелени гори, а в далечината се виждаха божествените Алпи.

Тази гледка се нарушаваше от продължаващия шум. От начало, заслепен от слънцето, не можа да прецени откъде идва. Премигна няколко пъти и веднага съжали, че го направи, защото можа да види причината за шума.

Една, две, три… пет, шест… осем, девет! Девет странно подбрани превозни средства бавно се спускаха по пътя, разделящ имението от нивите, и напредваха бавно на юг към близката гора.

Най-отпред се движеха две дълги черни лимузини, следвани от булдозер и доста големичък багер с вдигната нагоре кофа, а след тях… ама че работа… ами да, не грешеше — и пет мотоциклета!

Не бе необходимо голямо въображение, за да се сети човек за какво става дума. Ястребът щеше да прави маневри. Беше си купил своя папска моторизирана колона! И техника, с която да може да променя релефа на местността, така че да отговаря на действителния маршрут, по който ще мине истинската папска моторизирана колона!

Та той още не бе пристигнал в Махенфелд! Как е възможно вече да… ами това какво, мамка му да…?!

Побеснял и объркан, Сам се вкопчи в парапета на балкона и заклати неистово глава, без да откъсва очи от невероятната гледка на петдесетина метра от него.

На плочника пред две разтворени врати, които явно водеха към голяма кухня, стоеше едър мъжага с готварска шапка на главата, който правеше отметки в дебело тесте листове. Пред него се издигаше планина от консерви, картонени кутии и кашони, висока поне пет метра!

Снабдителни връзки ли? Ай, сиктир, бе!

Това копеле Хоукинс сякаш бе изкупил Европа. С тази камара можеха да се нахранят половината гладуващи по долината на Ганг! Кучият му син бе осигурил прехраната на цяла армия поне за двегодишно лагеруване в швейцарските планини.

Лимузини, мотори, булдозери, трактори, храна за целия Чуждестранен легион! Първото действие от стратегията на Сам отиваше по дяволите заради тези шибани девет машини и някакъв скапаняк с готварска шапка на главата.

В обозримото бъдеще просто нямаше да има нужда от доставки, независимо от вида им. Изолацията бе предвидена.

Оставаха значи само външните хора. Десетината души обслужващ персонал, които бяха необходими за поддържане на живота в Махенфелд. Кухнята, градините, нивите (навярно имаше обори и животни в тях) и поне трийсет или четиридесет стаи, които трябваше да се чистят и подреждат, да се бърше праха по мебелите, да се мият коридорите… Ама, разбира се! Дори двайсет души бяха необходими за тази работа!

Ще започне веднага. Например от шофьорите на деветте машини, ще ги убеди да си плюят на петите и да зарежат проклетата техника насред имението, преди да е станало късно. След това ще започне да обработва прислугата група по група. Ще им обясни с най-ужасяващи думи — в случая правните формулировки щяха да свършат най-добра работа — че за тяхно добро е да се разкарат колкото може по- бързо от Махенфелд, преди ливадите около къщата да са почернели от агенти на Интерпол.

Дори да купи всичката храна в Швейцария, Ястребът пак нямаше да се оправи, ако нямаше кой да поддържа имението. А няколко добре подбрани изрази, като „нарушения на международни закони“, „лична отговорност“ и „доживотен затвор“ щяха да подкарат моторите и лимузините навън през портала, далеч от това опасно място.

Сам така се вдълбочи в новата си стратегия, че не забелязваше как долните му гащи непрекъснато се