Пътят към Гандолфо

авансово плащане срещу залагане на имущество се уточняваха с израза „ключ номер петстотин“. „Гарантирана безопасност“ означаваше недостъпни банки, които не подлежат на проверка от международни финансови институции. Факторът „време“ бе между шест и осем седмици в зависимост от „технологичните подобрения, които се налага да бъдат извършени в сложния развоен процес“. И накрая за тежест — собственото му минало на човек, който е правил огромни услуги на правителства от Югоизточна Азия, което се доказваше от няколко банкови сметки в Женева.

Добре бе проучил нещата. Всички до един горяха от желание да си копнат от „жълтата планина“.

Хоукинс стана от бюрото и се протегна. Денят се оказа доста напрегнат и още не бе свършил. До двайсет минути трябваше да тръгне за железопътната гара. През това време трябваше да се види с главната телефонистка и да я инструктира какво да казва на онези, които го търсят. Всъщност напътствията бяха прости и ясни: наел е стаята за една седмица, ще се върне в Цюрих след три дни. Който иска да се свърже с него, да го търси тогава или да остави телефонен номер. На Макензи не му се връщаше в Цюрих, но нямаше как — онези двамата от Атина и Бейрут бяха много печени.

Телефонът иззвъня. Беше от Атина.

След шест минути сложи червена отметка и на неговото досие.

Оставаше още един.

Ястребът премести неразопакования си багаж до вратата и подреди наново документите в куфарчето си. Досието на човека от Бейрут остави най-отгоре, за да му е под ръка. Погледна часовника си: до четири оставаха още три минути. Нямаше смисъл да чака повече. Трябваше да тръгва за гарата. Върна се до бюрото и се обади на главната телефонистка, за да й каже, че иска да й даде някои напътствия…

Тя учтиво го прекъсна:

— Разбира се, mein Herr33. Но не може ли след малко. Точно щях да ви звъня в стаята. Имате международен разговор. С Бейрут.

Мамка му и късмет!

* * *

Сам отвори очи. През широките врати на френския прозорец нахлуваше слънце, лек бриз поклащаше завесите от синя коприна. Огледа стаята. Високи тавани, орнаментирани колони в ъглите, навсякъде ламперия от гравирано тъмно дърво — всичко това постепенно оформи в съзнанието му една-единствена дума: chateau34. Изведнъж всичко му се проясни. Беше в онова място — Шато Махенфелд, някъде на юг от Зермат. Отвъд масивната врата на стаята му имаше широк коридор с персийски килими върху блестящия тъмен паркет и свещници по стените. В другия му край започваше огромна вита стълба. По нея се стигаше до просторен хол с кристални полилеи, който не можеше да се използва за нищо друго, освен за балове. Там, сред безценни антики и ренесансови портрети, бе входът — гигантски двойни дъбови врати, зад които мраморни стълби водеха към алея във формата на кръг, достатъчно широка, за да събере погребението на председателя на „Дженерал мотърс“.

Какво е направил този Хоукинс? И как? Ама, че работа. Защо? За какво му е притрябвало това място?

Девъро погледна към спящата Реджайна, тъмнокестенявата й коса се стелеше на вълни върху възглавницата, загорялото й от калифорнийското слънце лице бе наполовина скрито от завивките. Дори да знаеше отговорите на тези въпроси, нямаше да му ги каже. От всичките четири в Харема на Хоукинс тя бе най-хитрата. Какво ли не направи предната вечер, за да го приспи. Отчасти, но само отчасти, това й се удаде. Защото го бе пленила с желязната си воля под нежната външност с дъх на магнолия. Тя бе родена за лидер и, като всички надарени с това качество, изпитваше удоволствие от лидерството си. Добродетелите си — и умствени, и физически — използваше с въображение и с дързост, пък и с доста здраво чувство за хумор. За един миг само можеше да се преобрази от строга моралистка в загубено момиченце в центъра на Атланта. Или от кокетна и предизвикателна сирена — в потайна Мата Хари, нашепваща парола на шофьор с подозрителен вид в сянката на железопътната гара в Зермат.

— Мак Фелдман цопна по гъз в лютивата салца!

Ако не го лъжеше паметта, точно с тези думи се обърна Джини към непознатия мъж с черната барета и със златен зъб отпред, чиито котешки очи ровеха нервно из разкопчаната й блуза.

— Така му се пада! — отговори и онзи шепнешком. — Като не гледа къде върви!

След тези тайнствени думи Джини кимна утвърдително с глава, сграбчи Девъро за ръката и го повлече по една улица.

— Прехвърли куфара си в лявата ръка и подсвирквай с уста. Ще обърне ей там, в алеята, а ние ще го чакаме долу на ъгъла да докара колата.

— Какви са всичките тези идиотщини? Куфара в лявата ръка. Свиркай си…

— Други проверяват дали ни следят.

„Тия май страдат от синдрома «Ориент експрес»“, — помисли си Сам, но въпреки това взе куфара в лявата ръка и си заподсвирква.

— Не това, глупчо!

— Какво има? Свиркам си някакъв химн…

— Тук му викат „DeutschIand Uber Ailes“!35

Тъкмо подхвана „Вековен рок“, и към Реджайна се приближи друг мъж с шлифер досущ като на Конрад Вейт, че и със същите кадифени ревери.

— Брадавиците ви са в камиона.

— Какви симпатични лунички има на задника си Мак Фелдман — отговори тя бързо.

В този миг от тъмната алея изскочи голям черен автомобил и те се качиха в него.

Така започна изнурителното двучасово пътуване. Безкрайни завои и стръмни изкачвания през швейцарските планини и гори. Тук-там клоните на дърветата пропускаха призрачната лунна светлина върху пътя. Накрая стигнаха пред някаква масивна градинска врата. Каква ти врата — направо крепостна порта. А зад нея — ров с вода.

Истински ров! Пълен с вода. Преминаха по мост от здрави дървени греди и поеха по друг стръмен път. След няколко остри завоя излязоха на широка алея във формата на кръг пред огромна къща, каквато Сам не бе виждал от посещението във Фонтенбло със скаутите от „Куинси Бой“. Но във Фонтенбло нямаше парапети. А тук имаше — високи и каменни, с орнаменти, които напомняха за „Айвънхоу“.

Хубаво местенце е това Шато Махенфелд. При това, го видя през нощта. Колебаеше се дали му се иска да го види на светло. Самата мисъл за тази огромна къща го плашеше, особено като се има предвид, че в съзнанието си я свързваше с един тип на име Макензи Хоукинс.

Но какво бе мястото на имението в цялостната схема? За какво бе наето то? Ако онзи идиот Хоукинс смяташе да го използва за команден пункт, защо не е наел Фенуей парк? За поддържането на сградата щяха да са необходими външни хора, а те не винаги са способни да пазят тайна. Питай някой от съда в Нюрнберг и ще разбереш.

Виж, Реджайна нямаше да каже нищо. (Тя, разбира се не бе външен човек, в никакъв случай). И все пак, той се опита да изкопчи нещо от нея. През целия път от Цюрих — е, не непрекъснато — и през половината от нощта в Махенфелд — а може би и по-малко от половината — но тъй или иначе, направи каквото можа, за да разбере онова, което тя знаеше.

Надлъгваха се двамата с неясни фрази, избягвайки категоричните твърдения, за да не би случайно другия да стигне до някакво заключение. Тя си призна — защото вече нямаше как — че с останалите момичета се съгласили да се появяват в определено време и на определени места, за да правят компания на Сам и да го предпазват от изкушения, каквито може да се очакват по време на такова дълго делово пътуване. И за да има до него сигурен човек, който да му предава съобщения. И за да се грижат за него. И всъщност какво лошо има във всичко това? По дяволите! Къде щеше да намери