Пътят към Гандолфо

* * *

Хоукинс плати за две места едно до друго в първа класа на Боинг–747 на авиокомпания „Луфтханза“. Тъй и тъй щеше да му трябва пространство за работа, нямаше смисъл да притеснява друг пътник. А така на свободното място можеше да разположи папката с досиета, та да са му под ръка за бързи справки.

Нарочно избра нощен полет. По това време повечето пътници бяха дипломати, банкери и директори на фирми, свикнали на презокеански полети. Обикновено предпочитаха да летят през нощта, за да могат да се наспят, изобщо не им бе до разговори с непознати. Така никой нямаше да му пречи.

Предстоеше му да направи важен подбор. Щом пристигнеше в Цюрих, трябваше веднага да изпрати предложенията за наемане на работа.

В куфарчето му лежаха подредени личностни характеристики, от които трябваше да подбере хората си. Това бяха последните досиета, които преснима от архива на военното разузнаване. Онези, на които щеше да се падне щастието да бъдат избрани, щяха да сформират неговата бригада, личната му армия, която щеше да има честта да участва в най-необикновената операция в съвременната военна история.

И всеки от тях след операцията щеше да се върне у дома като един от най-богатите хора в своята част на света.

Защото, доколкото бе възможно, те щяха да са от различни места по света. Тъй като задължително условие за наемането им бе да не могат да разкрият нищо за другите след приключване на операцията. По- добре щеше да е да са от различни краища на Земята.

Досиетата в куфарчето на Ястреба бяха на най-изкусните двойни и тройни агенти, за които американската армия бе събрала данни. На всяка от папките имаше една и съща резолюция: „принудително пенсиониран“.

Двойните и тройните агенти не се котираха много. Професионалистите от списъка на Хоукинс от доста време бяха без работа, а за такива хора бездействието е като анатема. Това не само уронваше престижа им сред международните престъпници, но и се отразяваше зле на стандарта им на живот.

Едва ли някой от тях щеше да устои на предложението да изкара петстотин хиляди долара. Пък и всеки един от тях си заслужаваше тази цена. Бяха най-добрите в своите специалности.

Всичко бе въпрос на подготовка. Обмисляш, пак обмисляш… и пак. Всяко действие трябваше да се изпипа от експерт, всяко движение да се разчете с точност до секунда.

И за това бе необходим командир, който да изисква от войниците си идеална точност. Да ги обучи така, че да достигнат върха на възможностите си. Да не е циция, когато се налага да се достави допълнително оборудване и маскировка. Да съумее да възпроизведе възможно най-точно условията, при които ще се осъществи операцията. С една дума, генерал от най-висш ранг. Като него самия. Мамка му и късмет!

След като подбере и събере хората си, Мак щеше да разработи основната стратегия. След това щеше да даде на подчинените си възможност да направят предложения и да доизкусурят действията. Добрият командир винаги трябва да се вслушва в мнението на войниците си, но, разбира се, окончателното решение взима само той.

Слабите и силните страни щяха да се проявят по време на тренировките и всички слабости трябваше да се отстранят.

Колкото по-малко бойци, толкова по-добре, но броят им все пак не трябваше да поставя под въпрос успешното изпълнение на мисията. Поради тази причина всеки един от тях щеше да получи точно петстотин хиляди долара. Никакво допълнително възнаграждение, ако бъдат заловени. Поне не такова, каквото би им се искало. Е, ако хванат някого, семейството му щеше да получи известно обезщетение. Във всички армии това вече се смяташе за нормално. Войниците действаха по-добре на бойното поле, ако не ги терзаеха съмнения за бъдещето на семействата им. Хитро измислено.

Компания „Шепърд“ щеше да открие банкови сметки на тяхно име преди началото на операция „Нулева зона“, но парите от тях можеха да се теглят само след успешното изпълнение на плана.

Майка му стара! Не професионалист, а суперпрофесионалист беше той! Ако онези идиоти от Пентагона му поверяха цялата американска армия, нямаше да имат никакви проблеми с набирането на доброволци. Но посерковците в Пентагона изобщо си нямаха понятие какво е устав. Ако един войник възприема устава такъв, какъвто е, и не се опитва да го изопачи или да търси двусмислия, зад които да се прикрие, значи уставът е един път. Непривлекателен, но полезен.

Нямаше време да мисли за посерковци. Вече знаеше разпределението на постовете в бригадата. Трябваха му експерти в следните седем специалности: камуфлаж, взривни устройства, упойващи средства, ориентиране в непозната местност, летателна техника, картография и електронни системи.

Седем печени момчета. Вече отся досиетата и се спря на дванайсет души. Знаеше, че още преди да пристигне в Цюрих, ще знае кои седем от тях да търси. Трябваше само още веднъж да прочете справките и характеристиките им. Щеше да се свърже с тях от Цюрих, не от Шато Махенфелд. За да не проследят разговорите.

Дори в Цюрих трябваше да действа предпазливо. Не защото можеше да остави следи, това не бе проблем за него. Трябваше да се пази да не налети на Сам Девъро. Сам щеше да пристигне там няколко часа след него и можеше да се очаква, че ще е паникьосан яко. По-лесно щеше да се оправи с него в Махенфелд.

Но пък и не трябваше много-много да се притеснява за това. За Девъро грижата имаха момичетата, а те дотук се справяха прекрасно.

Бре, тяхната верица! Да им се ненадяваш! Трябва да си страхотен късметлия, за да имаш на разположение такъв дамски квартет. Една поговорка гласеше: „Зад всеки велик мъж…“ Да, ама зад него имаше не една, а четири разкошни женички.

Други като тях не можеше да има! На Сам му излезе късмета, но май не го осъзнаваше. Ще му го каже, като се видят в Махенфелд.

Тоест утре, ако всичко върви по план.

* * *

Девъро крачеше по перона и търсеше вагона си. Това му струваше доста усилия, защото се оригваше непрестанно. Тъпка се с ядене по целия път от Тизи-мизи на гъза на географията през Алжир и Рим, та до Цюрих. Мадж го изпрати на летище „Дар ел Бейда“, без да му разкрие нищо повече от онова, което му каза при срещата им в хотел „Алети“.

Но Сам реши да не се занимава повече с момичетата. Не беше психолог, познавач на женската душа, та да си блъска главата и да се чуди защо правеха всичко това за Ястреба. Други мисли го бяха налегнали.

Четиридесетте милиона долара бяха събрани. Щом се сдоби с пари, Хоукинс можеше да започне играта. Вероятно му оставаше още само до доуточни някои неща, да купи туй-онуй и да наеме личен състав.

Личен състав! А стига, бе!

Това копеле наистина ще вземе да отвлече папата!

Майко мила! Светът се е побъркал!

Трябваше да мисли само за едно — как да спре Макензи Хоукинс.

И за още нещо — как да отърве затвора. И да се измъкне от вездесъщата ръка на мафията, от английските лордове, от нацистите и особено от дивите араби, дето искаха да му натикат ония работи в оная работа.

Намери купето си. Съвсем същото като онова, в което пътуваха Рекс Харисън и Маргарет Локууд. Щори на прозореца и черни кадифени калъфи на облегалките. Все още го нямаше ритмичното потракване на колелата по железните релси, напомнящо за неизбежното приближаване на ужаса. Големи стъкла на плъзгащите се врати със завеси, иззад които най-неочаквано можеше да надникне нечие зловещо лице.

Нощен влак, Ориент експрес — ръка на убиец се прокрадва в мрака и бавно-