Пътят към Гандолфо

Игнанио Кварце. Кардиналът действаше прекалено елементарно, пробутваше протежетата си в папските покои още преди да е започнала подготовката за погребението на папата. Но Франческо вече твърдо бе решил да не остави църквата в ръцете на Игнацио Кварце. На литургия стискаше потира така, сякаш извиваше врата на пиле.

Интервюто с Лилиан фон Шнабе от „Да живее чревоугодничеството“ се оказа полезно и приятно. Джовани има възможност да говори надълго и нашироко по двете си любими теми: че вкусна и калорична храна може да се приготви и от евтини продукти с обикновени подправки и сосове; и че в тези трудни дни на високи цени е израз на висша благочестивост — да не говорим за християнско съчувствие — да споделиш трапезата си със свой съсед.

Госпожа фон Шнабе веднага схвана посланието в неговите думи.

— Нещо като притчата за „самуните и рибите“, нали, Ваше Светейшество?

— По-скоро проповедите Му не са били предназначени за богатите в Назарет. Някои от неговите чудеса са се основавали на чисто психологически принципи, скъпа моя. Аз изваждам кошничката си с плодове, вие изваждате вашата със спагети и двамата ще си похапнем предоволно и спагети, и плодове. Самото прибавяне вече създава разнообразие. А разнообразието съвсем правилно приравняваме с имането, а не с нямането.

— Така и храненето се подобрява — закима в знак на съгласие Лилиан.

— Perfetto. Виждате колко е просто. Съчетават се два основни принципа: хем по-евтино, хем по-разнообразно.

— Май звучи почти като социализъм, а?

— Когато стомасите са празни, а цените — високи, глупаво е да се лепят етикети. На стоковата борса не си падат много-много по отваряне на кошници, предпочитат да ги продават. Може би така трябва, като се има предвид естеството на техния труд. Но аз не отправям призива си към тях. Те се хранят в „Гранд Хотел“. Днес черпи един, утре — друг. И това пак е един вариант на принципа за „самуните и рибата“.

Говориха за различни рецепти, създадени по селски блюда, които папата помнеше още от детството си. Джовани забеляза колко впечатлена бе красивата дама с разкошния глас. Добре се бе подготвил за интервюто: в рецептите му имаше и въглехидрати, и белтъчини, и калории, и желязо и всякакви витамини.

Лилиан напълни половин тефтер. Тя пишеше със скоростта, с която говореше папата, и само отвреме- навреме го прекъсваше, за да изясни някоя дума или фраза. Така мина почти един час и тогава тя спря и попита нещо, което Джовани не разбра:

— Кажете нещо за личните си предпочитания, Ваше Светейшество. Има ли ограничения или специални изисквания за ястията, които ви се сервират?

— Che cosa? Какво искате да кажете?

— Ами нали знаете, хората се познават по това, което ядат.

— Искрено се надявам, че не е така. Вече минах седемдесетте, скъпа моя. Прекаляването с чесън или с маслини… Но такава информация няма да свърши работа за статията ви. Хората на моята възраст съвсем естествено се стремят да регулират собствените си нужди в това отношение.

Лилиан отпусна молива си.

— Нямах това предвид, не исках да се ровя чак в такива подробности. Вие сте такъв прекрасен човек, а мен ме имат за най-добрия експерт по храненето в Америка. Мисълта ми бе за това дали кухнята тук се грижи добре за вас.

„Ааах, — мислено въздъхна Джовани Бомбалини, — от колко ли години красива жена не е проявявала загриженост за мен? Не мога да си спомня, било е толкова отдавна! Е, имаше разни грозновати монахини и строги медицински сестри. Но толкова привлекателна жена, с такъв разкошен глас…“

— Ами да, мила моя, тези ужасни доктори наистина настояват да поемам някои храни…

Лилиан се приготви да записва.

Разговаряха още петнайсет минути.

След което на вратата на папския апартамент се почука. Франческо стана от диванчето и се върна на натруфения стол в бяло кадифе с високата облегалка.

На вратата застана доста възбуден кардинал Игнацио Кварце. Сегиз-тогиз попиваше течащия си нос с кърпичка, а от гърлото му излизаха застрашителни звуци.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, Свети отче — извини се той на италиански като придаде малко непочтително звучене на думата „свети“, — но току-що ми казаха, че Ваше Светейшество е изразил несъгласие с инструкциите ми относно събора на Банкерите на Христа.

— Несъгласие е твърде силно казано. Просто предложих комисията да преразгледа решението. Да заемем Сикстинската капела за два дни в разгара на пролетния туристически сезон ми се струва неоправдано.

— Простете ми това, което ще кажа, но Сикстинската капела е най-почитаната и най-посещаваната от нашите забележителности. Всички по-достойни събори стават в нея.

— Да, и по този начин всяка година лишаваме хиляди хора от възможността да се насладят на красотата й. Не съм сигурен, че в това има някакво достойнство.

— Ние не сме Лунапарк, папа Франческо.

От кардиналското гърло продължаваха да излизат странни звуци. Той издуха носа си с аристократична ярост.

— Чудя се понякога, че продаваме какви ли не дрънкулки навсякъде по света — отговори Джовани. — Знаете ли, че на една сергия видях дори броеници?

— Моля ви, Ваше Светейшество. Банкерите на Христа очакват да им дадете Сикстинската капела. Ще се решават много важни въпроси.

— Да, скъпи ми кардинале, запознах се с меморандума. Заглавието „Инвестиции за Христос“ е малко пресилено, според мен, но предполагам, че става въпрос за някои данъчни преимущества.

Изведнъж Джовани се сети за Лилиан. Тя учтиво бе затворила бележника си и гореше от нетърпение да си върви. Ах, колко приятно прекара в нейната компания! И нямаше да допусне Кварце да му развали удоволствието. Той можеше да почака. Обърна се към красивата дама с гальовния глас. На английски, разбира се, защото Кварце много-много не го чаткаше тоя език:

— Какви сме грубияни! Ще ни простите, нали? Възмутеният кардинал с витлата в синусите отново е открил нещо некомпетентно в действията ми.

— В такъв случай трябва да отбележа, че на него не му достига компетентност — отвърна Лилиан, изправи се и пъхна бележника в чантата си. Погледна Джовани право в очите и продължи с нежен глас: — Мисля, че няма да е много уместно, но тъй и тъй не съм католичка, та ще ви го кажа. Вие сте един от най- привлекателните мъже, които съм срещала. Надявам се, че с това не ви обидих.

Спомени отпреди петдесет години нахлуха в главата на Джовани Бомбалини, папа Франческо и наместник на Христос. И всичките бяха хубави. В изцяло свещен смисъл, за което бе благодарен.

— А вие, мила моя, притежавате честност — колкото и погрешно да е впечатлението ви — която е обляна от лъчите на Божията доброта.

— Ако е така, то е защото учител ми бе човек, който много приличаше на вас. Макар че малко хора биха намерили нещо общо.

— Поласкан съм. Този човек… предайте му благословията на един селски свещеник.

Лилиан се усмихна. Запъти се към вратата, където Кварце подсмърчаше, развяваше носна кърпа под зачервения си нос и едва удържаше надигащия се взрив от звуци в гърлото си. Отдръпна се встрани, за да й направи път, като гледаше да не й обръща голямо внимание. Но Лилиан се спря нарочно и той ще-неще я погледна. Тя му намигна и си излезе.

Щом вратата се затвори след нея, папа Франческо зачеса кардинала направо, без милост. Едва сдържа гнева си и се разкрещя на английски:

— Да не съм те чул повече да ми говориш за Сикстинската капела, Игнацио! По-добре да си поговорим за чертежите на къщата ти в Сан Винсенте, а, какво ще кажеш? Я ми обясни какви са тези „мерки за сигурност“! Сауната ли имаш предвид?