Пътят към Гандолфо

бавно измъква изпод гънките на палто черен револвер. Влакът потегли.

— Ама че среща! Викам си, не е за вярване! Та това е майорът! И то къде — в мънинкия стар Цюрих!

Нямаше защо да се чуди. На Титаничните цици хем им беше ред, хем им се падаше.

На вратата на купето стоеше Реджайна Самървил Хоукинс Кларк Медисън Грийнбърг. Тя влезе и въздухът в тясното помещение веднага се изпълни с аромат на магнолия. Сам спокойно си седна на мястото до прозореца, учуден от собствения си непукизъм.

— Появи се тъкмо навреме. Да не би случайно да скоча от влака. Ще ти дам един съвет. Ако тръгна да слизам в Люцерн, викай с всичка сила „Изнасилват ме!“

— Какви странни работи говориш. Надявам се, че си спомняш какво стана в хотел „Бевърли хилс“, аз поне никога няма да го забравя.

— Спомените ми са без начало, без среда и без край. Светът се чука в хиляди натрошени огледалца. Самоизтезаваме се в спомена за Содом и Гомор… Я ми кажи сега как се озова в Цюрих? Във влака, точно в този влак и точно в този вагон?

— Ами, много просто. Мани снима филм в Женева за „Юнайтед артистс“. Такава порнография е, че май ги изгониха да снимат извън Щатите.

— Едно е Женева, друго — Цюрих. Можеше да измислиш нещо по-добро. Размърдай си фантазията де! Няма да излагаме харема на Хоукинс, нали?

— Как може да си такъв грубиян!? Ама наистина! — Реджайна подпря ръце на кръста, изпъчила срещу него огромните си гърди като две големокалибрени гаубици. — И от какво толкова се оплакваш, а? Ние сме си вдигнали задниците от майната си, зарязали сме си къщите, влачим се по света, а насам, а натам и все трябва да тичаш, да тичаш, да тичаш… да провериш всичко още веднъж… и на всичко отгоре да се грижим за теб — и за тялото, и за душата ти — да не би случайно някой да те нарани, всичко да ти е наред… О, Господи, повече от това никой не би могъл да стори! И за какво? За да ни обиждаш! Това е то. Гадна, мръсна мъжка неблагодарност!

Застрашителната й поза изведнъж се разпадна и Реджайна се разплака. Отвори чантичката си, извади хартиена салфетка и седна срещу Сам да си бърше очите.

Имаше вид на изгубено, наранено момиченце.

— Е, хайде стига де. Не е честно.

Като повечето мъже, застанали пред плачеща жена, Сам се чувстваше безсилен.

Така хлипаше Реджайна, че огромният й бюст чак подскачаше. Девъро стана и се наведе над нея:

— Хайде, няма нищо. Всичко е наред. Моля те, не плачи.

Между позатихващите вече ридания тя го погледна с благодарност:

— Значи не ме мразиш? Кажи ми, че не ме мразиш.

— Как мога да те мразя? Ти си толкова хубава… и сладичка… и за Бога, моля те, престани да плачеш.

Тя долепи лице до неговото, устните и стигнаха точно до ухото му:

— Съжалявам. Но съм изтощена. Напрежението беше ужасно. Денонощно дежурях до телефона, все да гадая къде си и да се тревожа какво става. Наистина ми липсваше.

Палтото й бе като меко, топло одеяло и почти изцяло обгръщаше ръцете му. Тя ги хвана и бавно ги насочи между гънките на плата към още по-меките и по-топли полукълба под копринената блуза.

— Ето, така е по-добре. Сега вече не плачи — не можа да се сети какво друго да каже и за това й го каза нежно.

Шепотът й в ухото му можеше да обърка целия му метаболизъм:

— Спомняш ли си онези прекрасни стари английски филми, в които действието се развиваше точно в такива влакове?

— Разбира се. Рекс Харисън спасява Маргарет Локууд от злия Конрад Вейт…

— Мисля, че можеш да затвориш вратата и да я заключиш. Има и завеси…

Девъро се изправи. Заключи вратата и дръпна перденцата. Обърна се и видя, че Реджайна е съблякла палтото си и го разстила на седалката.

Монотонното потракване на колелата под тях сякаш подсказваше, че пътуването ще бъде разтърсващо, особено при този неравноделен ритъм. На прозореца се редуваха картинки от швейцарския пейзаж, тънещи в лек здрач.

— Колко време имаме до Зермат? — поинтересува се той.

— Достатъчно — отвърна му тя с усмивка и започна да разкопчава блузата си. — Не можем да го отминем. Там е последна спирка.

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

В цюрихския хотел „Д’акор“ Хоукинс се регистрира с фалшив паспорт. Купи го във Вашингтон от агент на ЦРУ, който знаеше, че съдебните власти няма да му позволят да напише книга, след като се пенсионира. Човекът му предложи и няколко перуки и миниатюрни фотокамери, но Макензи отказа. Щом се настани в стаята, първата му работа бе да слезе долу във фоайето и да склони шефката на телефонната централа да сключи с него малка сделка: една дребна услуга срещу пари в брой. И тъй като ставаше дума за една доларова стотачка, много бързо се разбраха всички телефонни разговори и телеграми на негово име да минават само през нейното командно табло.

Качи се обратно в стаята и разстла седемте досиета (окончателно утвърдените) върху ниската масичка за кафе. Беше много доволен от избора си. Тези хора бяха най-хитрите и най-опитните експерти в своите области. Оставаше само да ги вербува. А Макензи знаеше, че е изключително добър вербовчик.

За четирима знаеше, че може да ги намери по телефона. На трима щеше да изпрати телефонограми.

Естествено, с телефоните работата щеше да е по-сложна, защото вероятно нямаше да намира хората от първо набиране. Но все пак, щеше да се свърже със сигурност с тях, защото знаеше различни стари кодове. Трябваше да позвъни до едно баско рибарско селище на брега на Бискайския залив, после до малко градче на остров Крит. Третият телефон бе в Стокхолм, на него отговаряше сестрата на експерт по шпионажа, който в момента се подвизаваше като духовен глава на Скандинавската баптистка църква. Четвъртият телефонен номер бе в Марсилия, тамошният човек работеше като лоцман на катер-влекач.

А какъв географски размах само! Освен Бискай, Крит, Стокхолм и Марсилия, с които имаше телефонна връзка, три телефонограми щеше да изпрати до Атина, Рим и Бейрут. Така се действа, мамка му! И директор на разузнавателна служба можеше да му завиди!

Макензи съблече якето си и го захвърли на леглото. От джобчето на ризата си извади пура. Сдъвка края й колкото трябваше и я разпали. Беше точно девет и петнайсет. Следобедният влак за Зермат тръгваше в четири и петнайсет.

Седем часа. Не беше ли това добра поличба? Седем часа за наемане на седем бойци от класа.

Взе три досиета, отнесе ги до писалището и ги подреди пред телефона. Най-напред щеше да изпрати телефонограмите.

Точно в четири без двайсет Ястребът затвори телефона и с червен химикал сложи отметка върху досието на човека от Марсилия. Това бе последният телефонен разговор. Чакаше още само два отговора: на телефонограмите до Атина и Бейрут. От Рим му се обадиха още преди два часа. Тамошният човек беше стоял без работа най-дълго от всички.

Разговорите протекоха гладко. В началото с посредници или с жени се разменяха учтиви, общи, почти абстрактни фрази. Но Макензи винаги употребяваше точните думи, тихо и поверително. Всеки, с когото искаше да се свърже, след това му се обади.

Никой от тях не му създаде спънки. Предложенията си той направи на същия общоразбираем универсален език. Словосъчетанието „жълта планина“ бе примамката на въдицата и означаваше най-високото възнаграждение, което някой агент можеше да получи. Точната сума в цифри и